— Е, след като така или иначе вече си будна, можеш да ми кажеш къде да намеря господаря Чейнал.
— В палатката си, твоя светлост, заедно с младия господар Мааркен и господаря Дави от Речен бяг.
Князът кимна и последните лъчи на залеза заиграха в златистите му коси.
— Току-що пристигнах по пътя от север и мога да ти кажа, че в тази посока не се виждат и следа от противник. Но ако не беше… Разбираш ли какво искам да ти кажа?
— Да, твоя милост.
— Добре. А сега отиди да известиш господаря Чейнал за пристигането ми.
Тя се поклони и се втурна към лагера.
Роан я последва и още докато яздеше нататък, долови раздвижване и тихи възгласи на изненада, които преминаха във възторжени приветствия. Беше чувал войниците да поздравяват по този начин баща му. Зарязваха работата си, изскачаха от палатките и заставаха от двете му страни, отвсякъде се разнасяха приветствени възгласи, вдигаха мечове и лъкове в знак на победата, която вървеше със самото присъствие на Зеава. Този път възторгът и бурните приветствия бяха предназначени не за баща му, а за него самия — за Роан, техния княз на драконите. При тази мисъл усети лек световъртеж.
Водеше със себе си двайсет стрелци, трийсет конника и оръженосеца Тилал. Единствената приятна мисъл в главата му се въртеше около предстоящата среща на момчето с баща му. Перспективата да изложи събитията в Цитаделата го изпълваше с ужас. Мислено се наруга за малодушието си и с усилие на волята се опита да запази каменното си изражение, докато яздеше към невзрачната тъмна палатка, различаваща се от останалите само по сребърния пилон със знамето на Радзин. Скоро на негово място щеше да се развее флагът на Пустинята, а този на Радзин щеше да бъде преместен от другата страна на входа, сякаш истинският главнокомандващ беше не Чей, а князът.
Чей го чакаше пред входа заедно с военачалниците си и с още един момък, който много приличаше на Шонед и изглеждаше по-зрял и по-силен от Тилал. Нима това беше Мааркен? Роан отвърна на поздравите им с отривисто кимване на глава, доволен, че зад етикета може да прикрие истинските си чувства. Слава на Богинята, че е създала церемониалното отношение към князете, без значение колко лицемерно е то понякога. Всъщност не, поправи се Роан с горчивина, сред всички тези мъже лицемерен беше единствено той.
— Добре дошъл, княже мой — приветства го Чей и погледът му просветна многозначително. Роан го разбра и се подчини на безмълвното послание — всеки от присъстващите искаше да се приближи и да чуе няколко думи от своя княз. Заби пети в хълбоците на жребеца и дръпна рязко юздите — Паща, любимият му кон, намерен недалече от Небесната купа, се вдигна величествено на задните си крака и се извърна с лице към войниците. Роан вдигна десния си юмрук в знак, че иска да говори. Сред възцарилата се мигом тишина князът се усмихна сурово и каза:
— Тази нощ Върховният княз ще почива в покоите си отвъд реката. Кълна се в Богинята — скоро той ще намери своя вечен покой.
Разнесоха се одобрителни възгласи и Роан ехидно поздрави сам себе си за глупавата реч. Все пак беше достатъчно кратка, за да бъде повторена дума по дума из целия лагер. Скочи от коня и зърна бегло лицето на Чей, по което бе изписано задоволство. Хвърли юздите в ръцете на Тилал, свали ръкавиците за езда и се приближи към господаря Дави, когото бе виждал само веднъж, и то за малко, преди две години в Цитаделата.
— Моята господарка и съпруга ми съобщи за благородния ти жест да се присъединиш към нас — каза той според етикета. Не можеше да не си дава сметка за множеството погледи, насочени към него. Как би искал да захвърли всички формалности, но и за това щеше да дойде време, когато двамата с Дави останеха насаме. — Благодаря ти за подкрепата, господарю, по-късно ще имаме възможността да поговорим. А сега искам да ти представя някой, който заема първо място в сърцето ти — кимна към Тилал, който почти бе затанцувал от вълнение.
Дави не можеше да откъсне поглед от момчето. С мъка се овладя и се усмихна смутено.
— Твоя милост, поласкан съм от приятелските ти чувства и от благодеянията ти към моето семейство. Наистина бих желал първо да поговоря със сина си.
Роан усети странно потрепване на устните си, първата искрена усмивка от много време насам.
— До скоро виждане, Господарю.
Дави пристъпи към момчето с разтворени за прегръдка ръце, а князът се обърна и забеляза, че Чей е освободил военачалниците и се е разпоредил да съобщят на войниците, че за тази вечер са свободни.