Роан бе обзет от известно раздвоение, когато най-после му съобщиха, че войските му са стигнали до избраното от Чей място. За разлика от войниците на Ястри, хората му бяха свикнали със суровия климат на Пустинята. По цели нощи спореха с Чей и Дави дали да нападнат веднага, или да изчакат, докато жегата изтощи напълно силите на противника. Знаеше и че собствените му войници са озадачени от колебанието на своя владетел. Всички бяха научили за героизма му по време на битката в Цитаделата, знаеха и как бе постъпил с пленниците — тъкмо поради това недоумяваха защо техният княз, който се бе разправил така жестоко с врага си, сега се колебаеше да направи същото с един много по-сериозен противник.
Въпреки това Роан се бавеше; предпочиташе да изчака, дори ако изчакването означаваше спасяването на няколко човека. Не се страхуваше за себе си — чувстваше се отговорен за живота на другите, които се уповаваха на него като на свой княз.
Нощем терзанията му бяха още по-страшни. През де непрекъснато биваше зает — изслушваше рапорти, трябваше се справя някак с непоносимата жега и решаването на множество неотложни въпроси. Но нощем, когато картите се прибираха и той лежеше в твърдата войнишка постеля, напразно чакаше нощният хлад да го унесе в жадувания покой на съня. Не смееше да стане и да тръгне из лагера — не само за да не събуди Чей, Мааркен и Тилал, но и за да не разкрие пред войници те своето безпокойство. На пръв поглед тялото му си почиваше, но мислите му не спираха лудешкия си бяг.
Най-тежко му беше да мисли за Шонед. На сбогуване го бе целунала с ледени устни и спокойна усмивка, а Роан си спомняше нощите, когато я държеше отчаяно в прегръдките си по време на жестоките й кошмари. Жената, която бе плакала горчиво в ръцете му и го бе превърнала в смисъл на своя живот, сега се държеше с него като с чужд човек, непознат, дошъл да целуне оголените от пръстени ръце на своята княгиня. Плашеше го споменът за видението, което тя извика за него в светлината на свещите през нощта, преди да замине от Цитаделата.
Всеки път трепваше ужасен, когато си представяше жена си с новородено момче на ръце, чуваше гласа й, натежал от сенки и Огън: „Андраде ще получи от Ианте онова, което очакваше от мен. Но и двете грешат, Роан. Този княз ще бъде само мой и твой. Има ли значение какво сте правили двамата с Ианте? Казваш, че си я изнасилил. Нима Андраде и Ианте не постъпиха с нас по същия начин? Андраде ме използва за собствените си цели, същото направи с теб и Ианте. Но няма да сторят това на нашия син. Вярвай ми, Роан, няма да го допусна.“
Той й вярваше. Не можеше да не й вярва, защото в очите на жена си бе видял смъртта. Докато Роан се бе отдал изцяло на плановете си да погуби Върховния княз, когото смяташе за първобитен дивак, Шонед чакаше раждането на детето така, сякаш го носеше в собствената си утроба.
Неговото дете, детето на Шонед… Нека над него бди Богинята, в какъв ли свят щеше да се роди то? Свят, в който жената на баща му бе убила родната му майка, а бащата бе погубил дядо му. Богинята да му е на помощ…
Осем дни по-късно Роан приключи с тягостното изчакване. Нишките на слънчевата светлина обгърнаха Мааркен и след като се съвзе след посланието на Шонед, момчето се втурна към палатката на баща си, блъсна се в златния пилон със знамето на Пустинята и прекъсна развълнувано съвещанието на княза с неговия атри.
— Ястри е тръгнал на юг! Шейсет конника, седемдесет стрелци и двеста пехотинци! Скъсал е с Върховния княз и утре ще ни нападне.
Роан грабна картата.
— Доказа, че наистина си чудесен стратег, Чей. Мааркен, извикай всички военачалници. Вземи Тилал да ти помогне, после обиколете лагера и съобщете на всички, че утре най-после ще се срещнем с врага очи в очи.
Триста и трийсетината бойци на Ястри се зададоха откъм южния хоризонт, без дори да подозират за разположения наблизо гарнизон на Чей. Бойците на Пустинята следваха нашествениците безмълвни и безплътни като сянка. Ястри бе разгърнал войската си на изток, защото по сведенията на съгледвачите там бе най-уязвимото място на противника и беше готов да даде заповед за нападение, когато изведнъж се оказа изправен срещу триста бойци, водени от самия княз.
Този път нямаше река, която да отмие потоците от кръв. Часове наред зажаднелият пясък ги попиваше в себе си, после пресъхнаха изоставени, след като мяра след мяра войската на Роан се зае да изтласква противника обратно към бреговете на Фаолаин. Уви, оказа се, че и реката не предлага спасение. Водени от господаря Дави, на брега й още стотина души очакваха нетърпеливо оцелелите от войската на Ястри.
Младият княз препусна и изчезна в южна посока, откъдето се бе появил. Роан, който яздеше заедно с Тилал и Дави стигна до върха на нисък хълм и зърна отдалече червено-белия флаг на Чей, развят победоносно над дърветата. Бойците на Чей бяха преградили пътя на Ястри, от юг летеше конницата на Пустинята, а от север и запад напредваха неумолимо пехотинците на Роан и Дави.