Развял бойното знаме на своя княз, пратеник на Роан пое към Ястри с предложение да се предаде незабавно, ако иска пощада. Преценката на Шонед и тайнственият й източник информация за Ястри се оказа съвсем точна — своенравен и самонадеяно горделив, той изпадна в плен на собствената си ярост и поведе жалките остатъци от войската си срещу Роан.
Князът усети върху себе си изпитателния поглед на Дави, който явно се чудеше дали ще се намери достатъчно милосърдие сред достойнствата на зет му. Роан се поколеба. Можеше да обгради Ястри, да го откъсне от войниците и да пощади живота му. В този миг погледът му попадна върху зелените очи на Шонед, които го гледаха от лицето на брат й и с спомни изнуреното й и обгорено лице. Вдигна меча и препусна напред.
Бойният строй на Ястри се разпадна окончателно. Някои от войниците му побързаха да оставят оръжието си върху пясъка, други продължаваха да се бият за собствения си живот, забравили напълно всеобщата цел към победа. Роан изпита възхищение от смелостта на последните храбреци, не можеше да не оцени по достойнство и смелостта на самия Ястри, макар че героизмът му бе продиктуван от безразсъдство. Опита се да си пробие път до младия княз, решен да го предизвика на двубой, както се полага между равни по ранг. Уви, беше принуден да защитава не само себе си, но и Тилал, и не успя да проникне зад обръча от настървени млади благородници, които искаха главата на Ястри. Така и не разбра кой от тях бе успял да довърши младия княз.
Още от самото начало на битката Дави бе наредил хората си край брега на реката, така че оттам не можеха да се очакват изненади. Когато всичко свърши и Роан пое нататък, жребецът му, възбуден от мириса на смърт, неспокойно зацвили и запристъпва внимателно между многобройните тела на убити и ранени. Роан обхвана с поглед празните мостове, Рьолстра бе излязъл достатъчно хитър, за да не пожертва повече от шепа свои бойци и може би още тази сутрин бе заповядал на хората си да се прехвърлят на другия бряг. Не подложи на никакъв риск и сигурността на собствената си безценна личност. Жалко… Роан предпочиташе да се свърши всичко веднъж завинаги.
Чей яздеше по брега и спря до княза с разкъсаното й окървавено тюркоазено знаме на Ястри, преметнато напряко през седлото. Роан протегна ръка и Чей сложи в отворената му длан два пръстена — златен и сребърен, с инкрустирани в тях гранати, символът на сирските князе.
— Заповядах да извлекат тялото му настрани — каза тихо Чей.
— Благодаря ти — Роан се обърна към група стрелци и им заповяда да приготвят лъковете си.
— Какво правиш? — процеди Чей, когато видя някой да удря два кремъка, за да запали огън. — Мостовете ще ни потрябват!
— Ще ни избият до крак, ако сега преминем реката. Всички сме изтощени, докато Рьолстра разполага със свежи сили. Ако оставим мостовете, той ще премине по тях, а може и сам да ги подпали, за да ни отреже пътя към своя лагер. Предпочитам да ги запалим ние, не той. Е, какво ще кажеш?
Князът не очакваше отговор и все пак се изненада доста от реакцията на своя атри. Потъмнялото от пот и умора лице на Чей се оживи от сурова усмивка.
— Знаеш ли, на твое място точно това би сторил и Зеава. Жест на величие и предупреждение.
Роан стисна пръстените в юмрука си и отправи поглед към стрелците. Миг преди да изрече заповедта, откъм отвъдния бряг долетя боен вик, който подеха и собствените му бойци. Двата моста пламнаха сред фонтани от огън.
На брега, току до самата вода, стоеше Мааркен, силно пребледнял под слоя пот и прах, с изпънати напред ръце и разтреперани, свити в юмрук длани. Той усмири Огъня и пламъците върху дървените мостове се смалиха полека, отразени във водата сред дъжд от ярки искри. В последните лъчи на залез Огънят лумна ярко за последен път и смълчаната Пустинята грейна в алени отблясъци, сякаш се прекланяше пред своя млад господар-фаради.
Изтерзан, Чей прошепна името на сина си; Роан остана безмълвен върху седлото, изведнъж усетил кръвта си вледенена след разгорещената битка. Едва сега си спомни за жестоката болка в прободеното рамо и умората, която пулсираше във всеки мускул. По тялото му имаше множество по-малки рани плитки порязвания от мечове и ножове, които сами по себе си бяха без значение. Но болката от раните и искрената скръб за смъртта на глупавия млад княз го връхлетяха изведнъж и Роан трепна видимо, заедно с последното ярко припламване на разгорелия се полека Огън.