— Роан, става дума за едно дете! С какво може да е виновно едно бебе?
— С това, че се е родило! — Роан запрати чашата в стената на палатката, виното обагри плата в яркочервено и закапа върху килима. — Трябваше да го роди Шонед!
— И смяташ ли, че за нея това е от значение? Сега Мааркен е син на Лийн толкова, колкото и на нас с Тобин. Роан, за това, в което ще се превърне едно дете, не могат да са отговорни само двама души. Ианте ще го роди, но ще го отгледате вие с Шонед.
Роан се изпъна на койката и дълго не продума, взрян в покрива на палатката. На края въздъхна тихо и каза:
— Прав си за властта, тя наистина ме плаши. Не с онази тревога, с която живее ежедневно един княз — кой и къде трябва да пасе стадата си, да се построи ли някъде ново имение или да се постегне стария дом. Не, Чей, страхувам се от този вид власт, която сега усещам навсякъде. Около мен е събрана войска, готова да се хвърли в бой при всяка моя заповед, и като княз разполагам с тази власт така, сякаш аз определям правото на живот и решавам кой да умре. Приемам я като отговорност, но не смятам, че като човек имам някакво право на това. Аз не съм мъдър, не съм дори достатъчно умен. — Роан прехвърли ръка през челото си и въздъхна. — И ме е страх.
За първи път след смъртта на Зеава Чей направи сравнение между двамата, което не бе в полза на стария княз. Зеава би начертал пътя си и би поел по него без всякакви колебания. В това отношение синът беше много по-различен от бащата. Непрекъснато се питаше кое е право и кое не, кое би било справедливо, и разумно… Роан се измъчваше от съмнения и въпроси, търсеше единствения верен отговор, истината в дълбините на привидното и скритите мотиви зад всяко деяние. Нямаше да се промени и след смъртта на Рьолстра, която щеше да открие нови възможности пред властта на княза от Пустинята. Роан никога нямаше да се възползва сляпо от тях, да ги сграбчи, разтреперан от алчност, за да прави каквото му хрумне. Никога нямаше да забрави мъчителните си въпроси и тъкмо това го правеше мъдър. Едва сега Чей престана да съжалява, че синът не прилича на баща си. Беше вървял неотклонно и до двамата, но с Роан можеше да бъде сигурен, че който и път да избере младия княз, този път неизменно ще бъде единствено верния.
Глава 29
Този път Шонед не тръгна за Феруче сама. С приближаването на времето за раждане Тобин и Мета все по-често и по-продължително обсъждаха тайните си планове, споделяха ги с вечно недоволния Оствел, който непрекъснато им излагаше какви ли не възражения и подлагаше на съмнение всеки ход. Ако се бе надявал да ги разубеди и да ги спре — макар че никога не изрази външно тази своя надежда, вече се убеди, че се е заблуждавал. Роан и Чей все още бяха далеч на юг и въпреки че Тиглат бе свободен и готов да помогне в превземането на Феруче, Шонед заповяда на Валвис да остане в града. Детето трябваше да бъде откраднато в дълбока тайна, ако искаше да го обяви пред всички за свое.
Никой не обсъждаше и не подлагаше на съмнение въпроса за смъртта на Ианте, това се разбираше от само себе си. Една нощ в началото на зимата Тобин и Мета изложиха пред княгинята плана си за проникване в замъка. Шонед не каза нищо, само кимна с глава. Не споменаха нищо за Ианте.
През хубавите есенни дни Ианте често се разхождаше върху крепостните стени на Феруче, сякаш очакваше Шонед да я види отнякъде. Обикновено взимаше и синовете си със себе си, и Шонед се питаше с горчивина, защо Богинята бе дала такова съкровище на жена като Ианте. С напредването на бременността нарастваше и завистта на Шонед, която понякога едва издържаше на разкъсващото я чувство. Най-после Ианте натежа прекалено много и това я принуди да преустанови разходките си. Оставаше по цял ден в леглото с драконовите драперии и се въртеше неспокойно в съня си, докато синът на Роан шаваше неспирно в утробата й. Завистта на Шонед прерасна в истинска ненавист, която лумваше в душата й при всеки поглед към зеления смарагд върху ръката й. Ианте имаше неща, които по право не трябваше да й принадлежат и изгарящото желание на Шонед да предяви претенциите си към тях понякога заплаваше да разруши крехкото й и така трудно постигнато душевно равновесие.
Няколко дни след приемането на окончателния план за проникване във Феруче Шонед се затвори в себе си, не говореше с никого и не искаше да вижда никой. Тобин я разбираше. Малко преди раждането на децата си самата тя се бе чувствала откъсната от света и всяка мисъл и чувство бяха насочени единствено към собствената й утроба. Шонед не носеше в себе си дете, но очевидно изживяваше бременността на Ианте като свое собствено усещане.