По лицето на Тилал се стичаше кръв от раната над едното му око, но видя, че Роан е ранен и нададе вик на тревога. Князът залитна и Дави извика на момчето да го изведе настрани. Князът не усещаше дясната си ръка, не можеше повече да се бие с нея и се олюля още по-силно на седлото. Момчето посегна предпазливо към юздите на Паща, стисна ги и подкара коня си в галоп, който увлече и жребеца на княза. Не обърна никакво внимание на гръмките ругатни, с които Роан протестираше срещу насилственото му отвличане от разгара на битката.
Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, спряха под клоните на няколко дървета и момчето скочи от коня да потърси лекар. Роан го изгледа свирепо и момчето заекна смутено:
— Княже мой, ти си ранен, и мой дълг…
— По дяволите твоя дълг!
— Млъкни — изръмжа познат глас и до него застана Чей. Над единия му лакът белееше превръзка, но с другата си ръка посегна към Роан и му помогна да слезе от седлото. — Ще изчакаш да ти оправят раната, иначе ще те вържа собственоръчно за някое дърво.
Вече с превързана рана и чаша силно вино в ръка, Роан беше принуден да признае, че Тилал и Чей са имали право. Намусеният му тон развесели Чей.
— Нашият милостив и щедър княз! — после се обърна към оръженосеца. — Не се тревожи за раната на челото си, Тилал. Дори и белег няма да остане и скоро пак ще си бъдеш същият красавец като преди.
Момчето поруменя и несъзнателно вдигна ръка към превръзката върху челото си.
— Вече не ме боли.
— Е, затова пък моята рана боли доста — Чей чукна с пръст по превръзката. — Получих си заслуженото затова, че не предвидих придвижването на Рьолстра в северна посока. Вземи си поука от това, Тилал. — Той поклати глава. — Май започвам да остарявам. Все пак битката си я бива. Жалко, че ще изпуснеш края й, Роан.
— Как ли не! — князът раздвижи рамото си и едва не изохка. — След малко мехлемът ще започне да действа, ще си взема меча и…
— Така ли? Хайде, дръж! — Чей запрати към него празната чаша и примигна от изненада, когато Роан я хвана във въздуха с ловко движение на дясната си ръка. — Добре де, печелиш — измънка примирено той.
— Все още не съм, но и това ще стане — Роан прикри усилието, с което обърна играта на думи в шега. — Въпреки съпротивата на Рьолстра ще прогоним войската му на север. Дави приключва с прегрупирането на силите и ще направим всичко възможно да го затворим в железен обръч. И все пак съм малко изненадан от съпротивата на неговите хора по средата на фронта. Ти какво ще кажеш като стратег?
— Ще заповядам на частите в южната част да се придвижват бавно напред — това ще обърка донякъде войската на Рьолстра. Малко по малко ще ги обкръжим по фланговете и после ще ги нападнем в гръб. — Той се огледа, взе една пръчка и начерта фигура в пръстта. — Ето така, виждаш ли?
Роан си припомни предварителния план и кимна.
— Добре. Тилал, конят ми.
— Но раната, господарю…
— Нищо не усещам — излъга бодро Роан. — Да тръгваме, пладне преваля, а още не съм видял Рьолстра с очите си.
— Обади се, когато го видиш — настоя Чей.
— Непременно. Богинята знае, че не е лесно човек да те изгуби от погледа си.
— Тобин намира, че в това отношение съм ненадминат — каза Чей и в погледа му просветна закачлива искра.
— Добре ще е накрая да те намери цял-целеничък — той стана и стисна за миг ръката на Чей. — Късмет, и нека Богинята те благослови.
— И теб, княже мой.
Следобедът преваляше, светлината на слънцето гаснеше полека, а с нея като че ли си отиваха и силите на Рьолстра. Мааркен запали Огъня на слънцебегачите върху билото на близкия хълм и го превърна в огнена арена. Зловещите отблясъци на пожара очертаваха смътно фигурата на княза, който се впусна в разгара на битката, благодарен на обстоятелствата, които го принуждаваха да участва лично в боя. Сигурно би полудял, ако трябваше да стои встрани и да наблюдава безучастно развоя на събитията. Яростта и храбростта му увличаха хората след него и приветствените им възгласи при вида на завърналия се сред тях княз още отекваха в главата му. Щом мечът му се потапя в кръв за последен път, нека поне се напие до насита.
Всяка секунда на мимолетен покой погледът му жадно търсеше Рьолстра. Дали не бе напуснал вече бойното поле като последен страхливец? Или може би се криеше някъде? Проклятие, никъде го нямаше! А и Пандсала не се виждаше никъде. Дали пък не е предусетила вече изхода на битката в гаснещите слънчеви лъчи, и е взела съответните мерки да спаси войската на баща си? О, Роан щеше да открие и бащата, и дъщерята, дори ако за това трябваше да се бие през цялата нощ чак до сутринта.