Двамата пристъпиха предпазливо, като се дебнеха с погледи, а телата им излъчваха напрежение. Всички предимства на Роан — младост, сила и гъвкавост, бяха погълнати от страшната болка в дясното му рамо, и колкото по-дълга се окажеше битката, толкова по-нищожни щяха да са шансовете на младия княз за победа. Рьолстра беше по-тежък и по-бавен, а и бе надхвърлил възрастта, когато боецът е в разцвета на силите си. Но под кожата му играеха здрави и пъргави мускули, и още с първия замах на меча в ръката му се разбра, че инстинктите му на войн са останали непокътнати от времето.
Тобин не чуваше звънтенето на оръжията, нито стенанията, отронили се от устните на Роан при всеки замах на дясната ръка, не чуваше и подигравките, които Рьолстра просъскваше в лицето на брат й между два удара. Но можеше да вижда проблясването на искрите при удара на метал в метал, блясъка на тънко острие сред редицата от войници на Рьолстра, които се размърдаха неспокойно и сред тях се образува пътека. Звездната светлина около Тобин се завихри, цветовете й кипнаха в луда паника, усукани един в друг и слети с тези на Шонед, после на Уривал и Андраде, и нечии други цветове, на обучен, но недостигнал съвършенство фаради. Изведнъж някой откликна на ужаса на Шонед с бледи, несигурни, неясни нюанси, светлина и сянка се завъртяха в луд танц и около Тобин, преминаваха през нея и тя изгуби от погледа си собствените си цветове, понесени в могъщия вихър на Огъня от звездите.
Зашеметена от могъществото на звездния вихър, в първия миг Андраде не успя да разгърне силите на своята закрила. Уловена в мрежата от звездна светлина, тя видя литналия във въздуха нож, но беше твърде късно. За първи път след получаването на десетия си пръстен се почувства подвластна и безпомощна пред силата на друг слънцебегач.
Изведнъж около Рьолстра и Роан се извиха ослепително бели пламъци, заиграха в безумен танц от звездна светлина, която се издигна над тях и събра огнените си езици в трептящ купол над двамата князе. Сводът му проблясваше в ослепителни искри, докато в него все по-дълбоко и по-плътно се впиваха цветовете на всеки фаради — на Тобин, Уривал, Шонед — и на още двама, които потресоха Андраде до дъното на душата й. Едва сега разбра, че Шонед я бе вплела в собствената си мрежа. С всички сили се опита отчаяно да се освободи и да овладее нишките от звездна светлина. Но те бяха подвластни единствено на Шонед. Първожрицата беше напълно безпомощна и могъществото й се простираше само в рамките, които й определяше княгинята.
Роан се отдръпна рязко назад, заслепен от блясъка на ледените пламъци около себе си. От устата на Върховния княз се изтръгна зловещо проклятие, когато в сияйния купол над него изригна светкавица и се заудря в стените му с тътен на огромна камбана. Роан се възползва от мигновеното разсейване на Рьолстра и се хвърли напред с меч, готов да отреже главата му. Но Върховният княз успя да се дръпна в последния момент и се отърва с леко одраскване под лявото рамо.
— Андраде ни затвори в капана си — процеди дрезгаво Рьолстра. — Жалко, исках всички да видят смъртта ти.
Роан щадеше дъха си и не си даде труд да отговори. Рамото му така и не откликна на напрежението, както се бе надявал. Очакваше яростта на битката да превъзмогне нарастващата болка и слабост, а и трескавата жажда за мъст в кръвта му бе угаснала. Денят се оказа прекалено тежък, силите му изтичаха и се надяваше на един-единствен удар, с който да довърши Рьолстра, ако успееше да го направи колкото се може по-скоро, разбира се…
Върховният княз гръмко се разсмя, сякаш четеше мислите на Роан.
— Май си капнал от умора, а? — Той се плъзна яростно напред, не достатъчно гъвкаво, но със страшна сила, и Роан едва успя да избегне меча му с внезапен скок встрани.
Стоманата ехтеше звънко при всеки удар в стомана и ехото отекваше злокобно в купола от звездни нишки, докато Роан го усети да се блъска в собствената му глава. Нито единият, нито другият можеше да си позволи изяществото на изкусния дуел. И двамата жадуваха кръв. По челото на Роан се стичаше студена пот и обливаше тялото му в ледена броня. Скок напред, замах, париране на насрещния удар, насочване на следващия замах, изплъзване встрани, и отново напред… С всеки миг мечът натежаваше все по-жестоко в изтръпналата му дясна ръка. Долавяше ускореното дишане на врага си, усещаше мириса на пот, която избиваше през порите на туловището му, виждаше струйките кръв от раните, нанесени от собствения му меч и знаеше, че е още много рано да очаква победа. Въпреки тежестта на годините и тлъстините си Рьолстра изглеждаше неизтощим.