Върховният княз се олюля и се строполи на земята. Роан го гледаше, докато пада, и знаеше, че Рьолстра е мъртъв. Изведнъж напоената с кръв трева се втурна стремително към него и светът престана да съществува.
Уплахата в гласа на Чей изтръгна Андраде от унеса й и тя с мъка осъзна, че съществува и в друг свят, различен от този на студената звездна светлина, която бе погълнала в бледото си сияние обезкръвените вече цветове. Чуваше гласа му и събра всичките си сили, за да събере поне собствените си цветове и да се върне в реалността на околния свят. Цветовете на другите фаради, далеч не толкова мощни като нея, все още оставаха вплетени в сияйния купол над мястото на двубоя. Напрегна се да ги изтръгне оттам и да възстанови трептенето на всеки отделен фаради.
Най-напред успя да свести Уривал — цветовете на тъмен сапфир, блед лунен камък и сияен кехлибар отново се сляха в отдавна познатия мотив. Истина, мъдрост, закрила — това беше Уривал, и тя заплака от радост, когато най-после успя да го върне при себе си. Той й помогна да върне към съзнание останалите, разплитайки хаотичната плетеница от цветовете на Шонед, Тобин и другите двама непознати фаради. Андраде и Уривал познаваха добре двете княгини и възстановяването на цветовете им стана бързо и лесно. В цветовете на единия от неизвестните слънцебегачи първожрицата съзря нещо странно познато и ги остави на Уривал. Андраде се зае да изследва цветовете на другия, който така я бе стреснал с неочакваното си присъствие. Топазът означаваше високо развит интелект, смарагдът — надежда, искрящата перла — чистота и невинност, а яркият блясък на диаманта — красота и разум. Андраде разбра на кого принадлежи блестящата плетеница от зелено, бяло и златистожълто. Това беше князът-слънцебегач. Синът на Роан…
— Андраде! — Чей почти се бе разплакал и първожрицата най-после отвори очи за ужасеното лице на мъжа срещу себе си. Не й беше ясно как се е озовала върху тревата и защо нечии ръце придържат главата й, но вече нямаше значение. Размърда се леко и по болките в тялото си отсъди, че вероятно е паднала и се е наранила зле.
— Милостива и блага Богиньо — промълви Чей, — вече си мислех, че сме те изгубили в света на сенките.
— Н-не — каза тя и се прокашля. — Трябва ми много повече, за да се предам… — тя се привдигна на единия си лакът. — Уривал?
— Тук съм — прозвуча гласът му някъде наблизо. Андраде се огледа и го видя да стои до безчувственото тяло на Пандсала върху тревата. — Разбра ли какво точно се случи и какво направи тя? — попита тихо той. Очите му бяха хлътнали дълбоко в кухините. — И най-вече — защо?
Андраде преглътна с усилие и кимна.
— Да. Да не би да е…
— Не ме е грижа нито за нея, нито за онова, което е сторила! — процеди през зъби Чей. — Проклятие, няма ли да се погрижите най-после за Роан!
Той й помогна да се изправи и я поведе нанякъде в мрака. Пристъпиха през тлеещата жарава на все още незагасналия Огън. Досега никой не бе посмял да направи това. Стъписани пред невъзможното чудо и обезсърчени от смъртта на своя господар, хората на Рьолстра не смееха дори да помислят за бягство или отмъщение. Войниците на Роан стояха безмълвни и неподвижни. Андраде коленичи до свитото в тревата тяло, почти невидимо в мрака — само в русите му коси потрепваше бледата светлина на звездната нощ.
Жив беше! Целият покрит с кръв като с плътно наметало, но жив. Андраде кимна с глава към Чей, който вдигна полека своя княз на ръце и го пренесе до кроткия огън, разпален от Уривал. Андраде се изправи, пристъпи към Рьолстра и се взря в мъртвите му очи. Ножът на Роан все още стърчеше в гърлото му, а лицето на Върховния княз бе изкривено в зловеща усмивка, която мигом смрази кръвта в жилите на първожрицата. Андраде се наведе и затвори очите му, но усещането за плъпналите в кръвта й мравки не изчезна — Рьолстра продължаваше да се усмихва; също като нея, и той постигна своето, макар и не точно така, както го бе замислил.
Разпореди се да обвият тялото във виолетовата наметка и отиде да прегледа раните на племенника си. Нямаше под ръка никакви мехлеми, билки и обезболяващи настройки, но един от хората на Роан й подаде глътки вино — Андраде го изля в гърлото на княза, а Уривал се зае да промива раните. Чей изпрати ездачи до главния лагер да донесат превръзки и лекарства. Върнаха се почти веднага и доведоха със себе си Тилал и Мааркен — обезумели от тревога.
Много време й беше нужно, докато най-после се убеди, че нито една от раните му не е смъртоносна. Все още не бе отворил очи, но от дългия си опит Андраде разбра, че бе изплувал от дълбините на безсъзнанието и сега спеше спокоен целебен сън. Приготвиха две носилки — едната за живия княз, другата — за мъртвия. Тилал се сети, че трябва да свали знамето на Рьолстра в долния край на пилона, за да успокои войската на Пустинята, че техният княз не е загинал.