Чей повика тихо Андраде, докосна я по ръката и тя вдигна поглед към него. Лицето му тъмнееше от наболата брада, потта и прахоляка, сивите му очи бяха налети с кръв и изгубили блясъка си. Чей се взря мълчаливо в небето — Андраде проследи погледа му и с изненада установи, че звездите бледнееха и мракът сякаш бе станал още по-плътен. Само над хоризонта просветваше розова златиста ивица.
— Дракони — прошепна той.
Летяха по няколко в група, новоизлюпените се мъчеха храбро да не изостават от бдителните погледи на своите майки, а самците летяха напред и от време навреме извръщаха глави, за да предупредят безценните си чеда за евентуална опасност. В омарата на предутринната зора плуваха изящни тъмни сенки, поели към други земи, неомърсени от пролятата човешка кръв. На Андраде й се прииска да се плъзне след тях в лъчите на новия ден, да полети със собствени криле… Едва сега разбра защо Роан бе така запленен от драконите. В техния свят не съществуваше възможността за избор, нямаше скрити подбуди, предателство и измама, нито бунт срещу собствената им природа. Тя се загледа в лицето на заспалия Роан и приглади разпилените кичури на русите му коси.
— Жалко, че не можеш да ги видиш — прошепна тя. — Те са твои, княже на драконите…
— Не — на Пустинята — поправи я Чей. — Така, както и Роан й принадлежи. Тъкмо обратното на това, което си мислиш, Андраде.
— Завиждам му, завиждам и на тях — промълви тя. — Никога не съм притежавала друго, освен пръстените и гордостта си. А и никому не съм принадлежала…
— Правото да получиш нещо се ражда в замяна на готовността да дадеш. Но на първо място е желанието да отдадеш нещо от себе си, Андраде. — Той помълча, коленичи до Роан и го докосна по рамото. — Истинско щастие е, че Роан винаги е разбирал това.
— Все пак аз му дадох Шонед, нали?
— Нима смяташ, че е била твоя, за да я даваш някому? — обади се тихо Уривал.
Андраде застина. След миг се овладя, изправи се и нареди да сложат Роан върху носилката, после тръгна нанякъде, искаше да остане сама. Само пръстените и гордостта, но това беше единственото, което имаше, единствената й защита до края на дните й.
В предутринните зари отекна рев на дракон. Тя вдигна поглед към небето и се запита какво ли е да си отдаден някому, и ведно с това — свободен…
Тобин отвори очи.
Оствел притискаше уплашеното и разтреперано дете до гърдите си. Пол не откъсваше очи от Шонед — синята замъгленост в погледа на новородено се беше стопила в пламъците на Огъня. Мъничките ръце бяха протегнати навън с длани, свити в юмруци, също като Шонед. Тя бе коленичила до него, утринният ветрец развяваше диплите на бялата й пелерина като криле на дракон. Ръцете й бяха опънати напред, изопнатите черти на лицето й издаваха ужасяваща вглъбеност. В очите й се отразяваха звезди, които сякаш разливаха светлината си до всяка фибра на крехкото й тяло и го обвиваха в сребристото сияние на ослепително яркия си Огън, а в белотата му трептеше изумителна дъга от собствените й цветове. Тобин си спомни какво направи Шонед, как сплете звездните лъчи в могъщата сила на волята си и попи в себе си цветовете на Уривал, Андраде, Тобин и на детето.
Оствел вдигна поглед към нея.
— Разплака се и не успях да го успокоя.
Тобин кимна — никой не можеше да защити детето от вродената му дарба. Княз и слънцебегач…
Внезапно Шонед се разтрепера неудържимо и толкова силно, сякаш всеки миг щеше да се разпадне. Детето мигом спря да плаче, изхленчи и притихна, върху мъничкото личице се изписа ведрина и спокойствие. Трябваше да мине доста време, докато лицето на Шонед най-после застина в същия покой и умиротвореност.
— Онзи с ножа… Можеше да го убиеш — прошепна Тобин с натежал от вълнение глас.
Шонед кимна, в очите й припламваха последните искри на звездното могъщество.
— Сега разбра за Пандсала, нали? Жалко, Рьолстра така и не научи, че го е предавала до самия му край.
Тобин усети, че разговорът им е напълно непонятен за смаяния Оствел.
— Роан и Рьолстра… — каза бавно тя, — се изправиха в двубой един срещу друг. Един от хората на Върховния княз запрати към брат ми нож, и Шонед… Шонед изплете над тях купол от звездна светлина — друга светлина нямаше.
Шонед докосна бузката на детето.
— Имаше огън в звездите — промълви тя. — Огънят на фаради.
Оствел притисна нежно детето до гърдите си.
— Синът ти го почувства, Шонед. През цялото време усещаше всичко. Само ти знаеш как става това.