— За наместник на Княжески предел обявяваме нейно високородие княгиня Пандсала, фаради с три пръстена.
Всички ахнаха, а миг по-късно избухна страхотна шумотевица.
Пандсала се изправи и пристъпи невъзмутимо към масата на подиума. Сестрите й бяха онемели от изненада. Изключение правеше може би само кипящата от гняв Киеле, а също и Хиана, която скочи и се втурна навън.
След малко вълнението на гостите се поуталожи. Пандсала застана пред Роан — стройна и тънка, съвършено спокойна, облечена в невзрачна рокля от кафява коприна. Шонед й подари пръстен, инкрустиран с топаза на Пустинята и аметиста от сабята на Рьолстра. Същият пръстен щеше да носи един ден и Пол като владетел на двете княжества. Роан взе здраво стиснатите й ръце между дланите си, а Шонед постави изящните си пръсти върху ръцете на двамата.
Пандсала вдигна поглед към лицата им и по устните й плъзна едва доловима, невесела усмивка.
— Аз принудих Андраде да напусне Кулата на Богинята, следях всеки ход на баща си и ви предупреждавах за намеренията му, насочих войската му в погрешна посока и помогнах на Шонед да задържи нишките от звездна светлина. Рискувах всичко заради вас и въпреки това знам, че не ми вярвате.
— Но те разбираме, Пандсала — отговори тихо Шонед, а Роан си помисли: „Разбираме омразата ти, която хранеше към баща си и към Ианте. Затова никога няма да научиш тайната за раждането на Пол — никога.“ — Докоснах се до твоите цветове, и вече знам, че си фаради.
— И това ще помогне ли да спечели доверието ви? — процеди гневно Андраде.
— Трябва да помогне, нали, господарке? — Пандсала посрещна спокойно погледа на първожрицата. После извиси глас, за да я чуят всички в залата: — В името на моята майка — княгинята-слънцебегачка Лаланте, в името на моите пръстени на фаради, в името на всичко, в което вярвам, и дори в собствения си живот, се заклевам да браня и съхранявам мира и благоденствието на Княжески предел до деня, в който княз Пол поеме управлението като пълноправен владетел.
Над залата отекна гласът на Андраде — ледено студен и заплашителен като оголен меч.
— В името на пръстените, които ти дадох, заявявам, че ако изневериш на оказаното ти доверие, ще се изгубиш в света на сенките, благодарение на собствените ми умения като господарка на Кулата на Богинята.
— Самата ти я избра някога, господарке — напомни й Роан и тихо добави: — Ако не можеш да я приемеш, трябва поне да се примириш със собствения си избор.
— Не забравяй това, което ти казах — гласеше единствено отговорът на първожрицата, отправен със заплашителен тон към Пандсала.
Княгинята пристъпи към масата на подиума и застана до потресения Уривал. Слугата побърза да й поднесе стол и една от златните чашки, отредени за князете. Докато й наливаше виното, в залата цареше пълна тишина.
Първи вдигна чашата си Лийн и думите му прозвучаха в тон с всеобщото настроение.
— Да пием за княгиня Пандсала!
В отговор се разнесоха одобрителни възгласи, всички отпиха от виното. Най-после всичко свърши.
Роан взе златната чашка от Шонед, която вече бе отпила, изпи я до дъно и я остави на масата. Забеляза, че ръката му леко трепери и внезапно усети страшна умора. Искаше всички да си тръгнат, за да се прибере в покоите си заедно с жена си и сина си и да не се покаже оттам дни наред. Но трябваше да свърши още нещо и едва устоя на порива си да викне на Андраде, за да я накара да побърза.
Най-после първожрицата стана и се изправи в средата на Голямата зала. След нея тръгна Уривал, последван от Шонед и Роан, хванати за ръце. Князът усети как Огънят на Шонед плъзва в собствената му кръв, прелива му от своята сила, за да издържи ритуала на жената, заради която беше тук, и която сега го гледаше със студени непрощаващи очи заради стореното от него.
Всички се изправиха на крака, застинали в напрегнато очакване. Първожрицата вдигна ръце. Ръкавите й се свлякоха надолу и разкриха пръстените и гривните, които грейнаха с блясъка на злато, сребро и скъпоценни камъни. До нея застана Уривал със златна купа в ръце, пълна с вода. Роан и Шонед се изправиха с лице към първожрицата и с гръб към прозорците, залети в бледата умиротворяваща светлина на лунното сияние.
— Ще ги приемете ли за Върховен княз и Върховна княгиня? — попита високо Андраде.
Един по един князете и господарите кимаха утвърдително и даваха съгласието си. В гласовете на неколцина прозвуча неохота и Роан едва се въздържа да не вдигне огорчено рамене. Удовлетворението и дори искрената радост в гласовете на мнозина не облекчиха болката му, когато срещна погледа на Андраде. „Ти ми заповяда да дойда тук. Те нямат никакъв избор, и може би така е по-добре. Но след мен ще дойде синът ми — княз и слънцебегач, както ти искаше. И макар че те разбирам, никога няма да ти простя за мъката, която ти причини. Никога…“