Выбрать главу

— Ще трябва да преминаваме това чудо и на връщане! — прохленчи Камигуен. — Бих могла да остана при теб в Пустинята завинаги! Погледни само сала, моля ти се: да го духнеш, ще се разпадне!

— Не е толкова зле — отвърна Шонед, опитвайки се в гласа й да прозвучи увереност, но в себе си далеч не толкова сигурна как ще преминат реката. Тя слезе от коня, като копнееше под краката й да има колкото може по-дълго време хубава, твърда земя, и се зае да помага на Мит да подреди едни зад други конете, които щяха да бъдат качени на сала. Забеляза, че всички фарадим бяха вече позеленели под загара си.

Когато Оствел се върна с пазача, Камигуен запита последния:

— Защо тук няма мост?

— През водата ли, господарке? Че как предлагаш да го направим, та да обхваща и двата бряга? Я гледай колко широка е реката тук! — Човечецът гордо посочи. — Напролет, като започне да се разлива, расте като корема на бременна кошута и за часове стига досам стените на къщата ми. Моят дядо, лека му пепел, беше сковал надве-натри мостче веднъж наесен преди години, ама на другата пролет реката-господарка реши, че туй не й се нрави и смете мостчето… па с него и дядо ми…

— Ох — рече Камигуен, хвърляйки странишком плах поглед към измамливо гладката повърхност на водата. Побърза да добави: — Е, то сега… не ми се струва сърдита толкова…

— Виждаш ли, господарке, онази малка вълничка насред пътя? — Възрастният пазач изопна показалец към едно място, където слънцето хвърляше отблясъци върху пулсираща хлътнатина, в която водата се завихряше. — Там течението е по-бързо и от най-чистокръвните коне, които сам Чейнал, господарят на Радзин, някога е отглеждал! Карах негово благородие със сала до другия бряг преди години и лично той ми каза това.

Шонед изпита силно желание да зададе някои въпроси за господаря Чейнал, тъй като знаеше, че той е зет на принц Роан. Ала сдържа езика си, защото не подобаваше една бъдеща княгиня да бъде уловена, че любопитства като махленка.

— Не бойте се, млади господарки! — завърши жизнерадостно бъбривият пазач. — Името, дето ми го е дала майка ми, е Елдскон — така кръщават хората по нас, съгласно стария обичай, дето името трябва да значи нещо — и то е хубаво име за моя занаят: ще рече „леко преминаване“. Ей-това ви обещавам — приключи той и разцъфна в усмивка.

— Ох, Богиньо… дано — промълви Камигуен.

Салът беше достатъчно голям, за да побере дванадесет коня — хлабаво спънати и привързани с въжета за перилата Тези перила представляваха яки дървесни стволове, оплетени с въжета, дебели колкото мъжки китки. Но в мига, в който Шонед стъпи върху плоските дъски, стомахът й се надигна и очите я заболяха: така започваше неизменният пристъп, който обземаше всеки фаради върху вода. Тя силно преглътна. Каза си, че това са само плитчините, където салът се носи леко по спокойна повърхност, без никакви течения. Припомни си, че има да пази достойнство, и се закле да остане с невъзмутимо лице… и със закуската в стомаха си.

Салът пое напред, теглен от две огромни, дебели въжета, закотвени на другия бряг. Трудно можеше да се каже дали конете или слънцебегачите гледаха реката с по-голяма боязън. Оствел не сваляше очи от конете, а Елдскон — от тежките железни пръстени, през които бяха вдянати двете въжета. При прекосяването на реката салът използваше нейната собствена скорост; дори въжетата не минаваха напряко, а се отклоняваха надолу по течението, за да се облагодетелстват от него. Подобна въжена линия със сал имаше и в горната част на Фаолаин, и тя обслужваше пътници, преминаващи от източния към западния бряг. Шонед грижливо бе проследила приготовленията и макар разсъдъкът да й казваше, че системата е надеждна, чувствата й се омръзнаха в един миг, когато мощно течение понесе сала и тя осъзна, че поверява живота си на няколко дъски, парапет и чифт пресукани въжета. Това съвсем не успокои стомаха й.

Камигуен, коленичила и превита, с две ръце стискаше долния парапет. Шонед бе единствената фаради, която още стоеше на крака. Конете нервно шаваха и цвилеха към другарите си, останали на западния бряг, докато салът се поклащаше и подрусваше, в плен на течението. Шонед успяваше да се задържи права, но когато пътниците стигнаха до средата на реката и попаднаха в най-бързоструйната й част, момичето се предаде: вкопчи се в парапета, наведе се през него и по най-неизящен начин повърна.

Малко по-късно тя смътно долени, че някой я пренася върху твърда земя. Положиха я на топла слънчева полянка и Се чу развеселен глас, който казваше: „Скоро ще се почувстваш по-добре.“ — „Долен лъжец“, искаше да отвърне Шонед, но нямаше сила да го направи. Грешка се оказа това, че отвори очи: светлината я порази като саблен удар по черепа. Шонед нададе едва чуто проклятие и припадна.