Андраде поизчака, после тръгна след него. Той беше там, където знаеше, че ще го намери — в Огнената кула. Роан помагаше, на слугите да трупат кладата: достатъчно високо, та заревото да бъде видимо надалеч и да разнесе вестта за кончината на Зеава сред поданиците му. Из цялата Пустиня по възвишенията щяха да бъдат запазени други огньове, които по верига да предават светлинния сигнал; до вечерта посланието щеше да се разпространи нашир и длъж из цялото княжество.
Първожрицата също беше накарана да се труди и докато новият владетел прецени, че кладата е достатъчно висока и огънят гори достатъчно ярко, леля му се обля в пот, която на неприятно гъделичкаща струйка потече по гърба и между гърдите й. Зле настроена и без друго, Андраде чувстваше как топлината я дразни още повече. Никога не бе изпитвала кой знае колко дълбока привързаност към Зеава, но все пак беше ценила качествата му, а сега знаеше, че смъртта му е загуба и за целия свят. Занапред трябваше да работи с нов княз. Когато най-сетне Роан и тя излязоха от нажежената като пъкъл зала, Андраде побърза да заговори: много важни въпроси чакаха обсъждане и решение, затова гласът й прозвуча може би по-остро от необходимото:
— Никакви приготовления не са направени за посрещане на Шонед. Защо отказваш на годеницата си почестите, които й се полагат? Аз съм твърдо против това момичето да пристига как да е и с него да се отнасят както с обикновена, а не най-важна гостенка!
— Недей, Андраде — каза Роан уморено. — Дай ми малко почивка. Нощта бе твърде дълга, а ми предстои още по-дълъг ден.
— Преди да е станал съвсем дълъг, ще ми отговориш, момченце!
Искрометен поглед се сблъска с нейния — искрометен като на дракон, предизвикан от враг:
— Момичето идва при мен, Андраде — в моя палат, а не при теб. Аз ще се разпоредя дали и как да бъде посрещната тържествено.
— Роан!
Но той бе вече изчезнал по стълбите; гъвкавите му крайници напредваха с бързина, каквато нейните по-възрастни нозе не можеха да развият, тъй че Андраде изригна куп ругатни и клетви. Те биха смаяли даже и запознати с възможностите й в тази област хора, а после тръгна към собствените си покои, където се зае с безполезни опити да заспи.
Сигналният огън горя целия следващ ден. Топлината му постепенно нагряваше всички помещения в Цитаделата. Роан обаче не беше там, за да изпита това. Още щом се развидели, той прекоси на кон двора, после измина и прокопания в скалите проход, и излезе в пустинната шир. Придружаваха го Чей, Мета — началничка на охраната, и девет души отбрани воини. Групата се отправи към клисурата Разцепикамък.
Слънцето изгря и бързо нажежи въздуха. Леки повеи докосваха ту дрехите на ездача, ту гривата на коня му. Русата коса на Роан скоро потъмня от потта, а тънката сива коприна на туниката му прилепна на влажни петна по гърба и гърдите. Младежът чувстваше солен бодеж в очите си и празнота в тялото си; казваше си, че първото е пот, второто — гладен стомах. Бяха изминати в мълчание над четиридесет мери. Парещият зной държеше всички животни в укритията им, бездейни и отпаднали. Имаха сили само колкото да се жалват едно на друго с хленч и скимтене. Над главите на ездачите прелетяха няколко птици, забързани към други краища: единствено такива „пътници“ можеха да се видят тук, пернати твари в Пустинята нямаше. От време на време се чуваше шушне нето на движещ се пясък или пръхтящ звук, излязъл от конски ноздри. Но дълго време никой човек от групата не проговори.
Най-сетне Чейнал, който яздеше подир Роан нарочно отпуснато, за да остави младия си шурей сам с мислите му, не издържа: пришпори черния си жребец и го изравни с коня на княза. Разстоянието между двамата и останалите беше достатъчно голямо, за да не могат да ги чуват дори и сред тишината на дивия простор. Роан вдигна поглед към зет си:
— Да?
— По-рано никога не си бил на лов за дракони. Трябва да знаеш, че мъжкият вече е минал брачния си сезон, и ще бъде още по-коварен.
— Аз обещах на татко.
— Роан, ще ми се да оставиш мен да…
— Не. Този дракон е мой.
Чей отклони очи встрани и безизразно произнесе:
— Както желаеш, мой княже.
— Не! Чей, моля те, недей! Никога не бих искал това от теб.
Сърдечният вик на младежа затрогна Чейнал и той отвърна:
— Ще трябва да ти говоря така пред другите — разбираш, нали? Но помежду си ще си останем както по-рано… ако това е, което желаеш.
Роан признателно кимна:
— Не само го желая, но имам и нужда от него, Чей. А и от помощта ти ще имам нужда.
— Твой съм. Не трябва да ме молиш. — Чейнал размърда рамене, сякаш за да пропъди горещината. — Знаеш ли, почти чувам как меридците дрънкате оръжията, готвейки се да ни нападнат! До довечера ще са видели огньовете и ще знаят, че Зеава е мъртъв. Ще имаш грижи, Роан.