Князът подтисна обзелия го ужас, вдигна меча в ръката си и се закрепи здраво на позиция. Драконът със застрашителна скорост се спускаше към него; слънцето хвърляше ослепителни отблясъци по златистата кожа, разтворените челюсти показваха счупените зъби и огненият дъх удари Роан в лицето. За миг на юношата се привидя как собствената му глава бива погълната от зейналата паст. Никога по-рано Роан не беше стоял толкова близо до дракон, и сега повече от всичко на света искаше да се скрие на безопасно място и да изчака страшилището да отлети.
Но вместо това пренесе тежестта на тялото си върху единия крак и вложи цялата си сила в замаха и удара на меча. Само на педя му се размина да не бъде разполовен от драконовите челюсти; звярът нададе рев, когато с трясък се приземи на скалната площадка, с едно крило препънато към туловището, където раната от меча на Роан буйно кървеше. Драконът се опита пак да разгъне крилото си, но строшените кости изпращяха толкова силно, сякаш отекна гръм. Лишен от равновесие и от способност да лети, звярът се вкопчи в скалата с ноктите на задните си крака, а с предните отчаяно загребваше въздух, силейки се да улови някаква опора — за предпочитане близо до Роан.
Когато погледът му срещна почервенелите очи на дракона, младежът усети собствената си кръв да кипва. Това бе врагът! Стихийна, древна свирепост бликна от глъбините на съществото му и Роан замахна с меча по близкия преден крак на звяра; улучи и се разсмя, когато противникът му отвърна с болезнен писък. Драконът замаха бясно с оцелялото си крило — другото бе негодно — но това не можа да го спаси: Роан заби оръжието си в дългата гърчеща се шия, издърпа го сред фонтан от кръв, нанесе втори удар и главата на звяра се отметна назад, а после клюмна напред с див рев, който разтърси околността. За трети път Роан замахна с меча си и острието хлътна в окото на дракона.
В същото време гореща болка прониза ръката на младежа — сякаш разкъса плътта му отвътре. Мечът, толкова лек допреди миг, изведнъж се стори неимоверно тежък на Роан, когато се опита да го издърпа. Беше заседнал в костта над окото. Жестокото усилие и внезапното люто парене в рамото го накараха да извика силно. Драконът бе отметнал глава назад и вдигнал лице срещу небето; мечът продължаваше да стърчи от кървавата дупка на мястото на окото му; ноктестите му лапи се вкопчваха в скалите, но не намираха опора; крилото му метеше земята в несвестни опити да се разгърне за полет, а опашката му бясно се удряше в скалната стена. Умиращият звяр нададе ужасен последен писък и се свлече на дъното на клисурата. Туловището му се разби в купа кости долу.
Роан погледна ръката си, където драконов нокът беше разкъсал плътта и мускулите. Обърса кръвта, без да знае коя е негова и коя на противника му, разгледа раната и я сметна за незначителна. С бегъл интерес се запита дали са верни приказките, че драконовата кръв била отровна.
И изведнъж топлината секна. Слънцето изстина, въздухът се превърна в мразовита течна среда, в която движенията на Роан станаха болезнено бавни. Режещият вятър скова потта по тялото на младежа, капчиците кръв станаха на лед. Роан погледна през ръба на скалата към дъното на клисурата, където лежеше убитият дракон; после се дръпна оттам, олюля се, падна на колене и повърна.
Клисурата и небето все още се въртяха във възприятията му, когато усети лицето си обляно със студена вода. Разтърси ядно глава с ръмжене, но чу гласа на Чей. „Лапни това“ и в устата му биде пъхнато нещо с горчив и вьзсолен вкус, от което нов пристъп на гадене го разтърси. Роан обаче преглътна конвулсивно и се насили да се надигне. „Дай му мъничко време да подейства“ — обади се пак Чей. Сместа от билки и сол разтърси стомаха на младежа като бокал със силно вино на гладно, болката в ръката неистово се усили и Роан заскимтя. Чейнал приседна на пети до него.
— За малко ми мина през ума — рече той — че ще трябва да тръгна с първия кораб за Далечните острови и да не се върна изобщо. Тобин нямаше да ми позволи да живея край нея и постоянно да й напомням, че си мъртъв. Ала ти го уби, Роан. Заклевам се в Богинята, как само го уби! Беше прекрасно! И всички видяха това. Първият ти дракон…
— Първият и последният. Никога няма да повторя, Чей. Никога вече.
Роан прие помощта на своя зет и приятел, за да се изправи на крака. Двамата бавно заслизаха по скалистата пътека, като предпазливо се плъзгаха по тук-там неустойчивите камини. Коленете на младия княз трепереха едва забележимо. Мета беше приготвила конете, когато стигнаха до долу, и Чей трябваше няколко минути да успокоява тревожния до полуда Аккал, който никога досега не бе оставал без ездач на лов за дракони. Най-сетне се присъедини към Роан и другите, наобиколили грамадния труп.