Княгиня Милар внезапно се изправи върху лежанката, покрита със синьо кадифе:
— Да не би да искаш да кажеш, че ще изпратят сватове за Роан?
— Браво! — похвали я Андраде. Гласът й бе пропит със сарказъм. — Да, ще изпратят сватове. Нима можеш да си представиш по-подходящ жених от своя син? Той е богат, с най-благородна кръв, и един ден ще управлява тая пустош — което, макар да не звучи препоръчително само по себе си, все пак загатва известна власт. А и съвсем не е лош за гледане.
— Синът ми е най-хубавият младеж на материка! — скочи в защита княгиня Милар. — Той е безупречно красив и…
— Девствен?
Княгинята сви рамене:
— Зеава казва, че по походката си личи дали някоя е жена или девица, но не съм чувала за подобен начин да се разбере при момчетата. Все пак какво значение има? Булката трябва да влезе девствена в брачната спалня, не самият принц.
— Исках само да зная намерил ли си е вече някоя. Но и без друго той не е от онези, дето запрятат която пола срещнат просто заради удоволствието да го направят. Възвишена душа е Роан, горкичкият. — Андраде прекара миг-два в размисъл над въпроса, после въздъхна. — Във всеки случай Рьолстра ще ви изпрати сватове, и то за някоя от законните си потомки, защото незаконнородена би била обида за вашия дом, и още.
— Но това е чудесно! — сините очи на княгиня Милар блеснаха изпод слънчево-свилената коса. — Помисли само каква чест; ами зестрата! Можем смело да поискаме замъка Феруче. За Роан просто няма по-подходяща невеста от дъщеря на Върховния княз!
— Милар, поразсъждавай малко! Този брак ще ви свърже с Рьолстра…
— Разсъждавала съм, разбира се! Рьолстра надали би нападнал съпруга на дъщеря си!
— Чуй какво ти говоря! Роан и неговата княгиня ще имат синове, които някой ден ще владеят Пустинята. И какво по-естествено от това внукът на Върховния княз да прибави принадлежащите му земи към владенията на своя скъп повелител и дядо?
— Никога! Договорът от Линее определя Пустинята да бъде на Зеава и неговия род, докато пясъците раждат огън!
— Много хубаво. Както разбирам, привеждаш направо думите от договора. Но пустинята ще продължи да бъде на Зеава, тоест на неговия род, чрез Роан. А също така ще бъде и на Рьолстра, тоест на неговия род, чрез дъщерята, която той ще изпрати за Роанова невеста. Върховният княз навърши едва четиридесет и пет тази година, Милар. Нека ти призова едно видение…
Очите на княгинята уплашено се разшириха:
— Не, Андраде! Недей, не бива! Не тук!
— Само с думи, сестро: Ето, чуй. Да приемем, че Роан се оженва за дъщеря на Рьолстра, която и да е, не мога да ги изброя всичките. Да приемем, че подир две години те се сдобият с дете. Върховният княз ще бъде на четиридесет и седем. Да приемем, че доживее до осемдесет — не е невероятно, дядо му беше на деветдесет и три, когато умря…
— Но пък баща му беше само на двайсет и осем.
— Нищо и никаква възраст. Винаги съм имала съмнения относно бутилката с ракия, която ужким била развалена и причинила смъртта му… Докъде бях стигнала? А, да. Зеава тази година навършва шестдесет. В неговия род не живеят дълго… о, Милар, недей ме гледа с насълзени очи. Той вероятно ще ме опровергае напук, и ще изкара до сто тридесет и пет зими. Но да приемем, че нещо му се случи, преди още да са пораснали внуците му. И Роан става княз. Да приемем, че по-нататък нещо се случва на Роан — а, скъпа, вярвай ми, щом синовете му изкарат обичайните детски болести, Роан ще стане излишен — и това до какво ще доведе: княгинята става вдовица, синовете й на десет или дванайсет зими… и Рьолстра, в цветущо здраве, недостигнал дори сегашната Зеавова възраст.
— Смешни фантазии! — възкликна княгиня Милар, но в очите й имаше сенки.
— Щом ти харесва, наричай го така. Друго видение с думи: Роан става действително ненужен, след като вече е направил едно или две деца от мъжки пол на щерката на Рьолстра. Върховният княз го отстранява от пътя си, Зеава бива сложен за опекун над малките, докато навършат пълнолетие. Рьолстра може да остави съпруга ти да почине от естествена смърт, а сам той пак да прави каквото иска — когато внукът му встъпи във владение на наследството си.
Господарката Андраде се зае с гроздето и зачака близначката си да осмисли напълно онова, което й беше казала. Първожрицата не знаеше защо полага толкова усилия да отваря очите на чудно хубавата си, ала не твърде умна сестра. Милар бе наследила цялата красота в семейството, оставяйки на Андраде „само“ ума и волята. Всичко, което у Милар беше нежно-златисто, у Андраде беше сурово. И двете жени бяха известни с избухливия си характер, но докато Милар мяташе в гнева си мълнии, които не предизвикваха пожар, Андраде внимателно преценяваше как да насочи огъня, за да унищожи противника си. Милар беше напълно щастлива да бъде просто съпруга на мъж като Зеава (твърде забележителен мъж, чиито качества признаваше и Андраде, но само пред себе си), майка на неговите деца и господарка на неговата крепост. Андраде никога не би могла да се задоволи с такъв живот. Тя можеше да се омъжи за някого, чрез когото да управлява обширни дялове от материка, но като първожрица в Светилището на Богинята беше успяла да разпростре непряко властта си над повече земи, дори от Върховния княз. Нейните фарадим, наричани по-просто „Слънцебегачите“, бяха навсякъде, и чрез тях тя оказваше влияние или открито се разпореждаше с всеки владетел между Тъмно и Изгревно море.