— Но ти ще бъдеш…
— Стига! — За първи път в живота и на двете Шонед изгледа Камигуен така, че тъмните бузи на мургавото момиче поаленяха. — Казах ти, че не съм сигурна. Може би ще го приема, може би не. — „Богиньо“, помисли си Шонед, „само след един кратък разговор с Роан съм в състояние да се държа така към най-старите си и най-добри приятели…“ Какво бе сторил той с нея? Започна да осъзнава, че младият княз наистина е опасен човек.
Опита се да смекчи тягостното впечатление с усмивка:
— Не се сърдете. Всички сме уморени. Не исках да бъда рязка с вас. Уривал, ще ни разкажеш ли още за Цитаделата? Моля те! — ласкаво се обърна тя към възрастния слънцебегач.
Очите на Уривал бяха много красиви — огромни, с необикновен златисто-кафяв оттенък. Те гледаха изпод дебели вежди на ъглестото му слабо лице. Шонед и по-рано не бе успявала никога да скрие каквото и да било от тези очи, а сега те имаха и ново изражение, което я правеше неспокойна. Но старшият домоуправител предпочете — за нейно облекчение — да избере ролята на разводач, да сочи едно от друго по-разкошните помещения в Цитаделата и да говори за чудесата из нея. Четиримата се изкачиха до втория етаж, завиха по няколко дълги коридора и се отзоваха в, както каза Уривал, северното крило. Прозорци от пода до тавана бяха отворени по протежение на галерията и през тях вътре нахлуваше слънчева топлина, а също невероятен букет от аромат на цветя, храсти и дървета.
— Всичко това е дело все на княгиня Милар — обясни разводачът. — Сегашните градини по-рано са били пясък и голи скали. Нейна светлост сама ги е планирала, прокарала е пътеките и поточето. Оттатък, където са жилищните помещения на семейството, има дори водоскок.
Шонед погледна към дърветата и спретнатите лехи с цветя, сред които поточе и настлани със сребрист чакъл пътеки се очертаваха като шарки върху килим. Тук-там имаше разположени каменни пейки. Поточето се пресичаше на няколко места от дъговидни мостчета, боядисани в синьо и бяло. Тук, в пустинята, водата беше най-скъпото нещо. Трябваше човек да е баснословно богат, за да си позволи такава луксозна прищявка, каквато бяха поточето и водоскокът. Като каза „прищявка“, Шонед си спомни как в нейното родно място всички живееха вечно в тревога заради речните приливи и наводненията. Осъзна, че започва да разсъждава така, сякаш е расла сред тукашните земи, и отново се обезпокои от мисълта за влиянието на Роан над нея.
— Колко е красиво! — пророни Камигуен — Като ръката на великан с играчка в шепата. Когато искат да видят небето обаче, какво ли правят?
— Ками, тук не е като в Светилището, където дните са мъгливи една трета от годината — отвърна Уривал. — При положение, че няма нищо друго освен небе между теб и морето, и само на отделни места по някой побит камък из Дългите пясъци, тези скали вдъхват сигурност. — Той отметна назад прошарената си тъмна коса и каза с немного ласкава усмивка: — Хайде, деца. Баните ви се стоплят.
— Стоплят ли се? — изрече Оствел недоумяващо.
— При тази жега само глупак би се къпал с топла вода, драги.
Шонед бе оставена сама в малка спалня встрани от главните й покои. Въпреки скромните си размери помещението напълно отговаряше на нуждите й. Банята бе готова, но за известно време момичето бе заинтригувано по-скоро от самата стаичка, в която се намираше ваната: от жизнерадостните зелени и сини плочки, които се редуваха по пода, повтаряйки цветовете от спалнята, и от Голямото желязно корито, боядисано в бяло и сложено в резбована дървена рамка. Умивалникът и поставките за кърпи, лавиците и даже отходното място бяха изрядни и гиздави като розите в керамична ваза от Киерст до ваната. Очевидно княгиня Милар имаше усет за комфорт и го постигаше не само в представителните, но и в частните помещения.
Ако това бяха покои за незначителни гости, каква ли би трябвало да бъде останалата част от палата? С този въпрос Шонед свали дрехите си и се потопи в студената вода. Реши, че Уривал все пак сигурно е разпоредил да й приготвят една сравнително по-разкошна стая. Изпита радост и признателност към него докато се потапяше ваната и водата отмиваше умората и нечистотата от цялото й тяло, до най-потайните гънки. Нима наистина тя щеше да стане владетелка на това странно място?
Шонед разпусна косата си, за да я измие, и докато гледаше как кичурите се разстилат върху водата, си спомни нещо, което знаеше, но за което Роан не подозираше! От нея щеше да дойде неговата корона, от Огъня на самата Шонед щеше да се образува златният обръч през челото му; но все пак първо той щеше да я въздигне до сан на повелителка, когато я направи своя съпруга. Тя призова в паметта си образа на изцапания и прашен млад мъж, когото беше срещнала днес следобед, а наред с това, и неговата способност да възпламени чувствата й. Не на последно място и неговите загадъчни кроежи, в които безпрекословно бе дала съгласие да участва. „Та той се готви да си послужи с мен“ — осъзна внезапно Шонед. Що за човек бе този, който можеше да си служи с хората така лесно?