Роан попита внезапно:
— Ти някога чувствала ли си го?
— Не е твоя работа — сряза го тя.
Не успял в опита си да пренесе сражението върху територия на противника, младежът реши да се върне към въпроса, който най-вече го занимаваше:
— Какво друго каза Шонед? — запита Роан, вътрешно напрегнат. От отговора зависеше дали ще може да вярва на слънцебегачката, а ако не би могъл да й вярва, проваляха се всичките му планове.
— Че имаш интересни очи — отвърна Андраде с отвращение.
Роан прикри усмивката си и продължи:
— Не си ми казала почти нищо за семейството й.
— Мислех, че родословните изследвания са страст на Милар, не твоя… Е, по бащина линия Шонед произлиза от един княз на Сир, чийто младши син наследил земите по Речното пасбище. А баба й по майчина линия била слънцебегачка, преди Синар, княз на Киерст, да си я хареса и да я отнесе на острова си. Потеклото й е достатъчно добро за теб.
— Не съм се съмнявал, след като ти си ми я избрала — изрече Роан подчертано сладко. — И какво смяташ, че кроя?
— Научи се да се прикриваш по-добре — смъмри Андраде племенника си с такъв тон, че той усети как бузите му поаленяват. — Това, че споменавате Риалата, ми казва достатъчно; нямам търпение да видя как мигаш с големите си очи пред Рьолстра и го подвеждаш да мисли, че си тъпак!
Младежът се засмя:
— Не чак напълно безмозъчен, ако обичаш — само донякъде глупав и много, много млад… — Роан се надигна от ваната и си уви пешкир около бедрата.
— Шонед е имала какво да каже и за други части от тялото ти, не само за очите — провлече лукаво леля му.
Ако целта й бе да го накара да се изчерви, тя постигна забележителен успех. Роан прокле издайническата си светла кожа и вдигна очи към Андраде:
— Разчитам, след като свършиш да се задяваш с мен, да ми предадеш какво всъщност е казала.
— Не-е-ее — изкиска се тя — ще трябва сам да отгатнеш — Андраде метна върху главата на племенника си кърпа и се зае да търка косата му, докато изсъхне. И сякаш нищо не беше станало, продължи: — Подготвяй бъдещето си, както желаеш. Аз ще ти помагам, ако ми вярваш достатъчно, за да ми позволиш това. Но едно нещо трябва да ми обещаеш, Роан…
— Какво? — запита той, и я погледна нащрек изпод кърпата.
— Да се ожениш за нея. И двамата сте ми много скъпи — промълви тя, избягвайки да срещне очите му. — А никога няма да намериш жена, която да бъде по-подходяща за теб от Шонед.
— Ами ако не обещая?
Андраде пак се изсмя:
— Много важно. Част от теб вече обеща, още когато споменах името на момичето.
Роан, който си беше мислил, че леля му не е забелязала, се почувства дълбоко унижен. Но чувството му за хумор все още беше в ред и сега той се ухили:
— И какво ще предложиш, леличко? По-дълга туника?
— Или може би хубав плащ до петите, който да скрива всичко — отвърна с хаплива закачка първожрицата.
Роан чакаше, скрит сред дърветата край пещерата, която майка му бе накарала да изградят за убежище в най-тежките летни жеги. Това бяха овощни дървета, пренесени с чудовищни разходи от Осетия, Ливадна земя и Сир, и присадени в почвата на Пустинята с такава любяща грижа, че не бе пострадало нито едно. Десет години неотстъпно внимание и ето сега те се радваха на пищен разцвет край скалната пещера, в която изворът, който хранеше Цитаделата, се изливаше в малък басейн. Като дете Роан бе обичал да играе тук, и винаги бе смятал, че мястото е чудесно за мълчаливи мечтания под ромона на водата. Искаше му се да бъде първият, който ще го покаже на Шонед.
Валвис бе уредил всичко. Точно след вечеря малкият оръженосец се бе прокраднал да му донесе задъхан вестта: „Господарю, твоята повелителка ще те очаква в полунощ.“ Названието, употребено от момчето, накара Роан да се усмихне. Валвис не беше глупак! Беше на години, когато въображението е в плен на нежни представи за любовта между княз и красавица; а тайните срещи късно нощем бяха точно по вкуса му. Роан сам знаеше какво е да си на възрастта на Валвис и да играеш ролята на посредник, защото беше едва на единайсет в годината, когато Чейнал наследи Радзин и дойде да засвидетелства васалната си почит на Зеава. Макар тогава да беше дразнил безмилостно сестра си, Роан с вълнение се бе поставил в услуга и бе устройвал срещите между нея и хубавия млад благородник, защото Чей беше спечелил обичта и възхищението му. А Чейнал, въпреки разликата от десет години във възрастта им, никога не се беше отнасял с него като с дете. Проява на предвидливост от негова страна, помисли си сега Роан развеселен и със симпатия. Човек не настройва срещу себе си своя бъдещ сеньор, а още по-малко пък брата на момичето, за което иска да се ожени. Младият княз обаче знаеше, че приятелството между него и зет му почива не само върху изгодата; с годините то бе укрепвало все повече и повече, правейки Чейнал един от малкото хора, на които Роан се доверяваше истински.