А на Шонед дали можеше да се довери? От това зависеше много. Много зависеше и от Рьолстра, за когото Роан прекрасно знаеше, че не може да му се вярва. Целият му кроеж се крепеше върху убежденията на двама души — или по-скоро върху неговата собствена способност да убеди двама души съвсем различни хора, в две съвсем различни неща.
Княз Зеава бе властвал чрез меча си: чрез победи над дракони и над Мерида той бе доказвал колко е силен. Върховният княз Рьолстра властваше чрез ума си: доказваше колко е силен, уронвайки честта на враговете си, като личности и като владетели. Роан възнамеряваше засега да постави собствената си власт върху основате и на двете. Първо да разбие Мерида, да урони честта на Рьолстра на Риалата, а по-нататък да си прокара „законно“ път към водачеството. Шонед нямаше да му донесе земи, нито съюзници, но му носеше, нещо много по-полезно: връзките с фарадим. Придадената към Цитаделата слънцебегачка — Антула — вече старееше и Роан смяташе да я изпрати обратно в Светилището с Андраде, та жената да доизкара дните си, без да я мъчи жестоката жега в Пустинята. Антула го бе научила как работи мрежата от фарадим и как същите са предани не на дворовете, в които служат, а на Светилището. На слънцебегачите бе забранено да се сражават (освен в защита на собствения си живот), да вземат страна в какъвто и да било спор и особено да използват мощта си, за да убиват. С Андраде като първожрица обаче разликите в безпристрастността се бяха позаличили, макар до този момент тя да не бе допуснала да я уловят в нито едно провинение. Тя беше чакала племенникът й да порасне, за да може да го ожени за слънцебегачка.
Но Шонед трябваше да бъде предана на него, не на Андраде. Младежът за миг изпита съмнение дали може да покори ума й така, както вече бе покорил тялото й, а надяваше се и сърцето й. После отказа да се измъчва с догадки. По устните му трепна скръбна насмешка, тъй като осъзна, че и двамата са изгорени от Огъня. Той обаче имаше нужда от княгиня, не просто от жена.
Роан отдавна беше заподозрял, че Андраде умишлено е уредила брака между родителите му. Милар бе използвала богатството на Зеава, за да украси неговия палат и живота на цялото семейство. Чрез внушителна демонстрация на благосъстояние тя бе увеличила престижа на своя съпруг, а и властта му. И това — прозря Роан сега — бяха основите за неговата собствена бъдеща власт. Той бе признателен на майка си за плодовете на неуморния й труд, но имаше нужда от жена, която върши и нещо повече — не само се разпорежда в палата, ражда деца и поръчва тъкани. Имаше нужда от такава, каквато Чейнал бе намерил в лицето на Тобин: жена, на която да се доверява и с която да работи, жена, която да разбира и него, и мечтите му. Една княгиня-фаради би направила него, Роан, твърде могъщ човек. Съгласно планове на Андраде, разбира се. Но какво целяха плановете на първожрицата?
Роан трябваше да признае, че неговите действия в преследването на собствените му цели щяха да бъдат неразбираеми за мнозинството хора. Най-напред, когато васалите му дойдеха да поднесат дължимите почести, той щеше да се преструва на нерешителен княз. После, догодина през пролетта, за кратко щеше да воюва срещу меридците, преди да ги подкупи и върне натоварени със злато и преливащи от самодоволство по домовете им, където да заговорничат как да го смажат, блян приятен за тях и съвършено безопасен за него самия, защото само подир две или три пролети той, Роан, щеше да им покаже, че е истински драконов син.
Колкото до Риалата — ъгълчетата на стиснатите му устни се извиха в усмивка, а краищата на пръстите му потъркаха гладката сребриста кора на дървото — да, на Риалата Рьолстра щеше да му предложи една от щерките си. И Роан щеше да се престори, че обмисля предложението. Върховният княз щеше да подслади сродяването с договори, а Роан щеше да се увери, че тези договори действително обвързват — за разлика от обещанията, които бяха умрели заедно с баща му. И щеше да разиграе чудесно Рьолстра, щеше да го накара да подпише чудесни споразумения, като през цялото време си дава вид, че е затруднен да избере измежду принцесите. А накрая щеше да се ожени за Шонед.
Младежът хладно разгледа всички възможни политически последствия от женитбата си, т.е. от неженитата с дъщеря на Рьолстра. Клута, княз на Ливадна земя, навярно щеше да получи удар. Неговите владения бяха открай време бойното поле за сблъсъците между Пустинята и Княжески предел. Последната война между тях впрочем бе водена по времето на Загрой, Роановия дядо, и тъкмо той бе изтръгнал от предшественика на Рьолстра „Договора от Линее“ — споразумението, което определяше Пустинята да бъде на неговия род, докато пясъците раждат огън. Е, ако Рьолстра се ядоса (и събере под знамената си достатъчно подкрепления, за да тръгне да отмъщава), Клута щеше да излезе от кожата си, за да предотврати нови бойни действия по своите земи. Накратко, той щеше да спести на Роан доста работа. Но пък имаше друго място, от което Върховният княз би могъл да нападне с помощта на кунаксанците и на меридците, които се ползваха с особеното им покровителство. Това място бе замъкът Феруче, при мисълта за който у Роан пламна несвойствена алчност. Тази крепост бе разположена при прохода в планините, току над Пустинята; някога бе принадлежала на Мерида, ала преди години в замяна на военна помощ Зеава я бе обещал на Рьолстра, а по онова време на Върховния княз му бе било изгодно да подкрепи Зеава в последните битки срещу отколешните му врагове. Феруче пазеше главния търговски път в северна посока, и таксите за преминаване, плащани от керваните, бяха източник на богати доходи — истинска златоносна река.