— Аз се разболявам от блатни ябълки — заяви тя сериозно, но с танцуващи, светлинки в очите — Да изям ли няколко, за да се подуя и изшаря? Това ще помогне ли?
— Не възразявам да се изшариш, ако трябва, Шонед, но ти забранявам да се подуваш! — Двамата се разсмяха в един глас. Роан възкликна: — Знаеш ли, имам чувството, е сме женени открай време!
— И ти не ме познаваш още толкова добре, Роан — напомни му тя. — Може би ще откриеш, че съм…
— Вещица — довърши той вместо нея. — Бях наясно с това, още щом те видях сред пламъците. Но и аз знам някои магии, да те предупредя. Ела, искам да ти покажа нещо.
Тя закрачи заедно с него навътре в пещерата, към скалните стени. Погледнато странишком и каза предпазливо:
— Сигурно и ти притежаваш нещо от дарбата, нали майка ти е сестра на Андраде.
— Каква дарба? — попита небрежно той.
— О, нищо.
Роан не издаде недоволството си. И тя знаеше така добре, както самият той, че Андраде желае от брака им да се родят деца-слънцебегачи. Нима Шонед не му вярваше достатъчно, за да бъде напълно искрена с него? Но младежът призна пред себе си, че все още не й се доверява напълно, и реши да рискува и да разкрие повече — поне дотолкова, доколкото смееше.
— Рьолстра — рече той — ще ме съблазнява с изгодни договори и споразумения, а аз възнамерявам да го накарам да ги подпише, преди да започнем да обсъждаме бъдещото сродяване… Ала, Шонед, кълна ти се, че веднага щом тази игра приключи, ще те обявя на всеослушание за моя съпруга… — Спря. — Ето. Тук е. Това е, което исках да ти покажа, преди да го е сторил някой друг.
Пред тях дърветата сякаш се разстъпваха, за направят място на тих басейн, в който се изливаше дългата бледа струя на водопада. Самият водопад блика отникъде, високо над главите им. Цъфтящи мъхове и папрати омекотяваха грапавата повърхност на скалите, а лунната светлина превръщаше водата в ивица течно сребро. Ето кое поддържаше живота в княжеския палат — тази скъпоценна, идваща далеч от север водна жила. Тя минаваше под земята, дълбоко скрита и защитена от жегата, и накрая изскачаше на повърхността, за да изпълни тази кухина в скалите. Роан погледна зелените очи и Шонед и внезапно осъзна какво са почувствали предците му, когато за първи път са открили благодатта на извор със студена сладка вода в Пустинята.
Когато тя проговори обаче, думите й не се отнасяха за чудото пред тях, а за нещо друго:
— Това, че съм фаради, смущава ли те? — запита меко девойката.
— Не — отговори той напълно искрено. — Трябва ли?
— Твоите хора ще бъдат затруднени. Няма да зная какво да мислят: слънцебегачка, омъжена за владетеля им, господарка на цялото му богатство, негова дясна ръка в управлението…
— Ще ги очароваш веднага, както заплени мен — отвърна Роан Шонед му хвърли бърз поглед и отклони очите си към водата. След миг издигна ръце нагоре и докато лунната светлина проблясваше по пръстените й, заплете нежните лъчи над басейна й ги преобрази във въздушна тъкан, върху която се очерта видение. Роан съзря лицата им — нейното и своето собствено — и пламтящата огненозлатна нишка, която образуваше кръгчетата през двете корони! Но видението не се задържа дълго. Лъчите избледняха, тъканта се разпадна, и погледът на Шонед още веднъж срещна неговия.
— Трябваше да направя това, за да докажа нещо на себе си самата — рече тя. — Докато идвах насам, пак така призовах Огъня, но той ме изненада и се обърна срещу мен; уплаших се много и дълго време не смеех да повторя… Сега вече не се страхувам, Роан. Още е твърде рано да ти се доверя изцяло — така казва разумът ми и не мога да не го слушам. Но за всичко, което е от значение, имам пълно доверие в теб. Не бива може би — тя леко сви рамене — всъщност знам, че не бива… но…
Бързата й целувка го стресна и опали душата му, както мълнията прорязва пустинното небе; ала още преди младежът да успее да протегне ръка, Шонед изчезна.
Глава 7
Новината за смъртта на княз Зеава стигна до Канарата по утринните слънчеви лъчи. Контактът с виночерпеца от Цитаделата напълно извади от строя и без това преработилия се Криго; щом свърши невъзвращенецът пресуши голяма купа вино, примесен с дранат, и тутакси легна. Рьолстра отпразнува известието, като се смя от все сърце няколко минути, закуси разточително и после се затвори с министрите за остатък от деня. На Палайла остана да се разпореди за траурната церемония същата вечер и да се погрижи всички дъщери, облечени в съответно сиво, да отдадат почит на починалия „родственик“. В себе си Палайла смяташе и церемонията, и разпореждането за глупост, а като знаеше, че в сиво не изглежда добре, раздразнението й растеше още повече, но дворът на Върховния княз трябваше да засвидетелства скръбта си, пък и — утеши се накрая тя — робата в неутрален цвят щеше да прикрие напредналата й бременност.