— Сега разбираш ли? Виждаш ли колко трудно ще ти бъде?
— Виждам… Виждам от едната страна Андраде, и с нея са миналото, заветите на фарадим… А от другата страна е Роан: с него е сърцето ми, бъдещето ми… Но ако първожрицата не желае да използвам своите дарби в изгода на княза на Пустинята, защо ми нареди да дойда тук и да му стана жена? Уривал, нищичко не разбирам! Моля те, помогни ми!
— Мисля, че тя храни вяра в твоята способност да си служиш с дарбата мъдро и за доброто на всички, не само на Роан.
— Но те и двамата ме превръщат в своя пионка! Все едно съм въже, с единия край завързан за вол, а другия за жребец, и се опитвам да ги подкарам в общ впряг!
— Отгатвам, струва ми се, кого разбираш под образа на вола — подхвърли Уривал и Шонед не можа да сдържи усмивката си. — Ето, така е по-добре — похвали я той. — Признавам, че лично аз бих оприличил скъпата първожрица на нещо по-малко ласкателно. Но теб, Шонед, доста добре те виждам да водиш и двете своенравни животни, а способностите ти са като връзка между тях. Те могат да те използват единствено ако ти самата допуснеш това, детето ми. Свободна си да избираш.
— Дали наистина? Дарбата на фаради ми е била дадена по рождение, а онова, което съзрях сред пламъците, не ми остави място за избор… — Тя въздъхна. — Искрено съжалявам, че ти крещях.
— Редно си е. Сега обаче отиваш да се наспиш, а утре вечер ще те науча на онова, което искаш да знаеш.
Шонед подскочи:
— Но ти… ти каза…
— Да, казах; и те накарах да си помислиш за някои неща, нали?
Девойката се изправи в цял ръст:
— Уривал, ти самият си своенравно, лукаво дърто животно! Защо ли всички оставяме това да ти се размине?
— Защото тъй ме е благословила Богинята — отвърна й той с усмивка. — Хайде сега, твоя светлост, върви си.
Тя го изгледа смаяно, когато чу да я титулува: никой преди него не го бе правил. Уривал й намигна и като каза: „Ти ще бъдеш княгиня, то се знае; в друга роля просто ще се прахосаш“, с ръце й даде знак да си върви.
Докато се изнизваха дните преди Големия лов, нито Шонед, нито Уривал можеха да бъдат видяни често из Цитаделата. Роан знаеше, че не постъпва добре, като се радва толкова много, задето годеницата му е заета другаде, но бе прекалено натоварен с дела, за да отдели внимание и за нея. Всяка нощ обаче, когато лягаше между завивките, той я сънуваше до себе си, а всяка сутрин, когато слънцето докоснеше лицето му, си мислеше, полубуден, че това е ласката на устните й. През деня, когато погледът му случайно попаднеше върху нея, винаги го разтърсваха тръпки, и той трябваше с усилие на волята да си припомня, че все още не може да я повика пред всички, да се приближи до нея, за да я докосне или целуне, да се държи така, сякаш двамата си принадлежат. Не биваше да подозират, че насочва очи към нея. Роан знаеше как недвусмислено чувствата се изписват върху лицето му, как желанието размазва чертите, и се гордееше, че владее изражението си. Част от него яростно негодуваше срещу подобна комедия, а друга част срещу Шонед, задето бе смутила вътрешния му мир и равновесие. Но още по-лошо беше, че тя изобщо не съзнаваше какво предизвиква у него. Тя като че ли никак не бе засегната от държането му, нехаеше за присъствието му, докато той се разкъсваше между стремежа, който изпитваш към нея с цялото си същество, и забраните, в които са беше оковал волята си. Роан чувстваше, че ще полудее и същевременно осъзнаваше какъв великолепен урок по търпение е това.
Междувременно запристигаха васалите. Времето на Роан бе запълнено с дипломатически игри вместо с изучаване на по-раншните споразумения и техните клаузи целта на младия княз бе да принуди подчинените му благородници да приемат промените, които бе замислил. Той се бе срещал и преди с всички тези достойни мъже, но тогава бе стоял просто до баща си, като бъдещ приемник, а не действителен владетел, и васалите му бяха отправяли почтителни поклони, но не и значими слова. Сега вече всички почести бяха за него — и всички отговорности. Младежът никога по-рано не си бе давал сметка колко много са хората, които настояват да им се отдели време, и как исканията им теглят в противоположни посоки. Всяко владение имаше свои проблеми, всеки господар свои амбиции… Роан бе признателен на Тобин за ненатрапчивото присъствие по време на някои от срещите, защото като господарка на Радзин тя имаше уникален опит и можеше дискретно да го напътства как да се отнася към другите ширим — благородниците, които споделяха със съпруга й положението на васали; друг път Чей идваше в залата и сядаше до шурея си, за да го осведомява полугласно какво е научил за тези мъже от битките, в които е участвал заедно с тях като командващ войските на Зеава. Андраде никога не се появяваше, но самото й отсъствие бе залог, че всички васали мислят за нея. Как ли постига това, гадаеше Роан с удивление.