— Шонед е част от моите планове, където и доколкото ми е угодно.
— Не смей да ми увърташ! — предупреди го сурово Тобин. — Половината лято ти — за нея да не говорим! — избягваше въпроса и вече ми е омръзнало! Откакто горкото момиче е тук, никой не го е виждал за повече от миг-два; с никого не разменя и дума, а от очите й сякаш веднага ще рукнат сълзи… Каквато и игра да играеш, Роан, имай пред вид, че Шонед е много изискана и чувствителна. С нея не можеш да се отнасяш…
— Щом е така изискана и чувствителна, значи не ми подхожда! — изтърси той безцеремонно. — Не желая безпомощна жертва, Тобин! На мен ми трябва съпруга и княгиня. Искам онова, което имате ти и Чей. Как бих могъл да ви наблюдавам всичките тези години и да не пожелая същото и за себе си? Но ако тя и аз не можем да си вярваме така, както си вярвате ти и Чейнал, ще трябва да намеря някоя друга. И щом повдигаш този въпрос, ще ти кажа, че и тя все още не е решила дали да се свърже с мен.
— Ти говорил ли си изобщо с нея? Сладка Богиньо! Роан, имаш ли някаква представа какво изпитва или мисли Шонед?
— Тобин — намеси се меко Чейнал — остави това.
— Сигурно се страхува да влезе в Главната зала, за да не я срежеш пак… Тя също има гордост, Роан…
— И аз имам! — натърти той. — И няма да се излагам да тичам подир глупачка, която не може да реши дали ме харесва или не! — Младежът остави чашата си встрани и стана: — Вече е късно, а утре ме чака много работа.
— Не сме приключили разговора! — избухна Тобин.
— Остави това сега — повтори Чейнал, този път по-твърдо.
Тя свирепо изгледа и брат си, и съпруга си:
— О, я да се махате! И двамата! Като не искате нищо да ми кажете, аз пък няма да ви оставя да ми се хилите в лицето!
— Но това е най-забавното нещо, случило се за цялото лято — отвърна невинно Роан. В следния миг отскочи назад, спасявайки се от яростната атака на сестра си: — Чей, Чей, дръж й ръцете, преди да ме е убила!
— Да ги държа ли? Идвам й на помощ!
Смеешком младият княз побърза да се оттегли от покоите за гости. Но не за да си легне на свой ред. Отправи се към черното стълбище, пробяга пъргаво по него и слезе в градината, където настланите с чакъл пътечки го отведоха до езерцето. Водоскокът не действаше, от както баща му беше починал; княгиня Милар не можеш да понася пред прозорците си гледката на искрящото чудо, което сама бе сътворила за наслада на съпруга си. Роан се наведе, загреба вода, наплиска лицето си и седна на една пейка да чака Шонед.
Доста време бе минало, откакто се бяха срещали. Валвис се беше връщал с отговори, че „повелителката“ твърде заета или пък твърде уморена, или не в състояние да се измъкне тайно. Всеки отказ бе придружен от почтително извинение, разбира се, но на Роан му бе омръзнало. И същия ден следобед бе пратил оръженосеца с до покоите на Шонед в най-тежката жега, когато всеки малко акъл в главата си просто се срутваше някъде на уединено място, за да доживее някак до вечерта, с един съвсем кратко и недвусмислено послание: че негова светлост княз Роан приканва своята повелителка Шонед да го чака в полунощ край езерцето. Роан бе любопитен дали Шонед няма да се осмели и този път да откаже. Не, тя не отказа, и той прекара остатъка от деня в нетърпение да я види отново насаме.
Младежът огледа околния пейзаж, и очите му не пропуснаха нито един от признаците на наближаващата есен. Тревата се беше борила храбро, но вече съхнеше жълтееше. По близките дървета зрееха плодове. С наближаването на есента наближаваше и Големият лов — на него, за разлика от Риалата, той нямаше да трябва да се преструва на нерешителен хлапак, а напротив, трябваше да се хвърли с жар в забавлението — забавление ли?! — и да дава пример, като изтребва излюпените току-що млади дракони… Умът му не го побираше какво ще прави, когато настъпи този ден. Един-единствен път бе присъствал на подобно клане и му бе прилошало, докато гледаше как благородници от цялото княжество съсичат новото поколение дракони, излизащо от пещерите на слънце. И сега се очакваше той да изпада във възторг от тази касапница, да присъства на нея и дори сам да изтреби немалък дял жертви, както бе правил баща му, а преди това — неговият баща.
Роан извърна лице срещу небето, обсипано със звезди, като се питаше след колко още дракониците ще напуснат постовете си в клисурата Разцепикамък. Те бдяха там и никой не можеше да се приближи до пещерите и да посегне на яйцата. Но щом женските си отидела, до излюпването щяха да остават само няколко дни. А всички смятаха, че е прекрасно да колиш дракони… Роан стана и неспокойно закрачи напред-назад, напрягайки безпомощно ума си как да отложи подготвяната касапница.