Шонед гледаше как вратата се затваря след посетителката и смаяна се питаше дали в Цитаделата все още има някой, който да не е убеден, че двамата с Роан ще се оженят. Нима всички техни тайни бяха заплашени да станат всеобщо достояние? И значеше ли това, че няма да успеят да осъществят неговия план?
След малко пристигна прислужницата, поклони се ниско, което сочеше, че вече смята Шонед за княгиня, и поздрави:
— Добър вечер, господарко! Разстлах роклята на леглото, но първо ще се погрижим за банята ти, преди да се заемем с косата. Нейна светлост помоли да ти предам да не се тревожиш, ако закъснееш малко, защото тази вечер трябва да се представиш в пълен блясък. Ако твое благородие е готова, можем да започваме.
Шонед заподозря, че Андраде и Камигуен са се потрудили, за да създадат такова отношение към нейната особа; те вероятно смятаха, че ако всеки се държи с нея като с официална годеница, това ще подтикне самия княз да оповести публично статута й, но едва ли имаха точна представа за упорството, което той бе способен да прояви. Роан никак не се поддаваше на чужди влияния, били и най-добронамерените. Самата Шонед подхождаше към бъдещето с две — не, три съображения: първо, искаше Роан; второ, искаше неговите кроежи да успеят, защото знаеше, че съвместният им живот в благополучие и мир би могъл да зависи до голяма степен от съгласието, което годеникът й ще постигне с Върховния княз на Риалата, и тук замислените за заблуда противника игри трябваше непременно да бъдат изиграни; и трето — негодуваше срещу намесата на Андраде в съдбата й, а днешният сблъсък с Роан я бе навел на някои нови мисли за него, и те не бяха от благо естество. Междувременно прислужницата приказваше ли, приказваше, ръсеше дребни клюки, и Шонед обогати личната си съкровищница от знания с нещо ново: колко е хубаво някой да ти реди безсъдържателни приказки, ако не искаш да чуваш собствените, си мисли.
— Къде ли е той? — Княгиня Милар сгъна на дипли кърпата за хранене върху блюдото си и за пореден път огледа Тържествената зала.
— Ако знаех, щях да отида, където е, да го хвана за носа и да го домъкна тук — злобно отвърна Андраде. Бе уморена подир дългата езда в жегата и копнееше най-накрая да вечеря. Ала васалите и гостите нямаше да се докоснат нито до троха хляб, нито до глътка вино, докато техният княз и домакин не благоволи най-сетне да удостои трапезата с присъствието си. Той не бе чак такъв глупак, че да се крие — макар това, съдейки по светкавиците в очите на Шонед на връщане, да изглеждаше най-мъдрото за момента, докато стихне гневът на слънцебегачката Въпросните светкавици не бяха убягнали на Андраде и тя не бе далеч от истината в догадките си какви думи са прехвръкнали между питомката и племенника и по време на лова.
Първожрицата се размърда на стола и пак усети колко малко работа върши възглавницата отзад, за да облекчи претоварените от продължителната езда мускули и кости. Сътрапезниците ставаха все по-нервни и все по-често поглеждаха главния вход на залата. За да се разсее, Андраде мислено се залови да прави нещо като опис на кой васал кое бойно знаме отговаря: знамената бяха окачени високо под тавана, по-високо и от факлите, които на свой ред бяха разположени така, че да осветяват, но не и нагорещяват допълнително помещението, и без друго постоянно топло. Огромните двойни врати в края на залата стояха широко отворени, също както прозорците от двете им страни и по протежението на външната стена, за да лъхне поне някакво течение, което да охлади насядалите вътре; но знамената само помръдваха колебливо, а факелните пламъци се издигаха нагоре прави и без пушек. Андраде облиза пресъхналите си устни, отмахна от тила си кичур коси и прокле племенника си, задето се бави толкова.
Внезапно всички очи се обърнаха към входа. Роан се появи на прага на Тържествената зала и с подобаваща внушителност закрачи към мястото си. Движеше се по дългата пътека между двете редици маси така уверено и непринудено, както би могъл само истински владетел. Бе облечен в черни одежди със сребърна украса и златнорусата му коса сияеше с метален блясък. Докато го наблюдаваше, Андраде с усилие овладя надигащия се в гърлото й смях, неподобаващ на възрастта и положението й. Все едно виждаше да влиза Зеава, надменният и недосегаем драконски син, и като забеляза въздействието на тази пълна прилика с покойния върху всички присъстващи, тя прости на племенника си неудобствата, които й беше причинил с късната си поява.
Роан носеше черна риза, прилепнала към тялото, изрязана около врата и пъхната в тесни черни панталони. Вратната извивка, краищата на ръкавите и кончовете на високи черни ботуши бяха украсени с блещукаща сребърна везба. На пръстите му два пръстена — единият с топаз, другият с изумруд — пращаха лъчи, а край ъгъла на челюстта му се полюшваше един-единствен едър оникс, увиснал на закопчана за ухото сребърна халкичка. Така подбраните облекло и накити също оказаха въздействие върху присъстващите: Роан бе проявил безупречен вкус, явно възнамерявайки да впечатли не само васалите в Тържествената зала.