Видя, че той седи край нея и чака. Намръщи се. Уривал рече:
— Колко знания съм й предал? Очевидно достатъчно. Знаех, че ще се питаш и чудиш…
— А колко знае тя? — Андраде потрепера от болка докато се надигаше.
— Не всичко. Все още. Предполагам, нямаш пред вид уменията й на фаради.
Тя изръмжа и пак се смъкна сред възглавниците! Изрече обвинително:
— Твърде много неща си й разкрил. — Уривал само повдигна рамене в отговор и раздразнена, Андраде повиши глас: — Винаги ти е била любимка! Помагаше й, учеше я, закриляше я, не я изпускаше от очи…
— А ти? Не се ли отнасяше към нея по съвсем същия начин?
— Не биваше да те пращам при това момиче. Не биваше ти да си този, който да я направи жена.
— Навярно и аз бих могъл да кажа, че не биваше точно ти да идваш при мен в нощта, когато станах мъж. И Шонед като мен знае, че е използвана от теб, но докато аз бях съгласен да участвам в играта ти, за нея ми се струва, че няма да се управлява толкова лесно. Чу думите й тази вечер.
— Тя ще забрави пръстените си. Ще бъде на първо място княгиня и владетелка и след това слънцебегачка. Не исках това, Уривал!
— Винаги сме знаели, че има риск. Но честно казано, май нито ти, нито аз сме подозирали колко е силна.
— Твърде много неща си й разкрил — повтори недоволно Андраде. — И твърде много държиш на нея.
— А ти държиш твърде много на властта! — отвърна й Уривал. Стана, отиде да налее вино в две чаши и продължи с по-спокоен тон, подавайки й едната: — Шонед се възстановява. И Тобин също. Поверих ги на Камигуен, а Оствел пратих да успокои Роан и Чейнал. Милар пък се разпореди да се погрижат както подобава за тялото на виночерпеца.
Андраде този път се надигна безболезнено, облегна се и отпи от виното. Запита:
— От колко време знаеш, че онази нощ бях аз?
— Магията на Богинята не само крие, но и разкрива — отвърна той, леко вдигайки рамене. — Какво смяташ да направиш за Шонед?
— Да й дам седми пръстен, разбира се. Жалко, че ковчежето ни не е тук, но съм сигурна, че сестра ми охотно ще се раздели с някой от своите накити, за да от бележим случая.
— Шонед вече получи седмия си пръстен тази вечер Донякъде предварително, без още да е проявила уменията си — напомни Уривал.
— Проклет да е Роан — рече Андраде и изпразни чашата си.
— И не само пръстена ще върти тя на пръста си, ако ми позволиш, но и васалите на твоя племенник. Наблюдавах лицата им.
— Искаш да кажеш, че са уплашени от силата й. Да не би да се обърне срещу тях. Проклети да са всички! — Тя метна празната си чаша през стаята. Чашата се чукна в ръба на тоалетната масичка, преди да се търкулне на пода.
— Легни и мирувай — нареди Уривал. — Ако се беше възстановила напълно, щеше да се разбие в стената.
— Какво е направил Рьолстра, съзнаваш ли? — не се успокояваше тя. — Обикновените съгледвачи не са му били достатъчни: един от нашите, един фаради се е оставил да го покварят…
— Но против волята му, Андраде. Този вик идваше от сърцето.
— Какво от това, пак си остава предател, който и да е! — Тя помълча и дълго гледа Уривал. — Може би все пак не е толкова лошо, че си разкрил на Шонед твърде много неща. Навярно ще й потрябват.
Част II
РИАЛАТА
Глава 10
Роан бе решил да пътува с далеч по-малко пищност, отколкото бе правил баща му. Великолепието, доставяло такова удоволствие на Зеава, го караше да се чувства неудобно. Особено ако бе изразено в брой на придружителите. Тъй че по пътя за Ваес младият княз бе следван от колона, дълга само половин мяра, а при нощувките лагерът, слава на Богинята, се устройваше бързо и пак така бързо се вдигаше на сутринта. Не че това се отразяваше върху скоростта на придвижване, но поне, като погледнеше през рамо, Роан можеше да види края на кервана.
Сухите шубраци по хълмовете Вере се смениха с тучната лятна зеленина на низините, напоявани от река Фаолаин: пътниците навлизаха в Ливадна земя. Колоната забави ход — пустинните жители, отраснали сред гол пясък, не можеха да наситят очите си с гледката на гори, поляни, ниви… И хората тук бяха по-различни, със закръглени тела и румени лица, по които липсваха тъмният загар и бръчките от слънцето. Нямаше конници, които да бързат напред със съобщение за местните жители, че Негова светлост князът-владетел на Пустинята скоро ще удостои земите им с преминаването си, или със заповед овцете и говедата да се отстранят от пътя и Роан се наслаждаваше на простоите, които му даваха възможност да поприказва със селяни и пастири. Добрите хорица често нямаха понятие, че скромно, даже невзрачно облечения младеж е господар на цялата върволица коне, каруци хора. Те го черпеха простодушно с прясно мляко и зрели праскови, показваха му усмихнати новородени дечица. Сините очи на Роан неведнъж се кръстосваха с кратки, но изразителни погледи на поруменели моми, което силно повдигна самочувствието му.