Само това, че се обърна, спаси живота му. На един пръст разстояние от ребрата му въздухът ненадейно изсвистя при преминаването на нож, хвърлен от неизвестен, но ловък и дързък нападател. Роан тутакси се сниши, измъкна от ботуша камата си и стиснал я в ръка, зашари с очи из мрака. Второ острие прониза въздуха на педя от главата му и младият княз прокле русата си коса, която блестеше в безлунната нощ. За да се добере до на близкото прикритие трябваше да измине двайсет крачки нагоре по билото, така че нямаше какво друго да стори освен на свой ред да се превърне в сянка.
Птица нададе писклив звук, дребни зверчета яростно зацвърчаха, обезпокоени в гнездото и в леговища си. Роан се просна по корем и застина с наострен слух. Когато нощта отново се умири и утихна, когато се чуваше само реката, той отърси солените капки пот от лицето си и бавно се изправи.
Така представляваше лесна мишена, но вече нямаше кой да хвърля ножове. Младежът почака малко, после претърси брега. Натъкна се на забита в гъстата кал тънка дръжка, с която острието сключваше ъгъл: хитроумен капан наистина. Онзи, който го бе подготвил, явно беше предвидил, че Роан ще залегне, за да се защити. Князът мълком отдаде дължимото на противника си, докато издърпваше острието. Когато прокара пръсти по съвършено гладката повърхност, дъхът му спря. Смъртоносно оръжие не бе от кунаксанска стомана, а от стъкло.
Той прибра ножа при камата си в ножницата в ботуша. Върна се в шатрата си, където Валвис дремеш безметежно в ъгъла край горящия светилник. Без да го буди, Роан поднесе стъкления нож към светлината и го разгледа внимателно. Не се изненада, когато откри върху острието характерния зъб, предназначен да се забие дълбоко в плътта на жертвата, която би се опитала да го изтръгне от себе си. По лицето на младия княз пробяга кратка недобра усмивка. Ножът бе скрит дълбоко в дисагите, където оръженосецът нямаше да го намери.
„Значи Мерида иска да ме предупреди“ — отбеляза си Роан, докато се настаняваше за спане и се завиваше одеялото. На езика, говорен в старо време, самата дума „мерида“ бе значела „нежен нож“: нежен, защото се правеше от стъкло, което бе предмет на разкоша, но с острие също толкова бързо и смъртоносно, колкото и стоманените. Меридците бяха се добрали до властта като сдружение на наемни убийци, прочути с безшумната си ловкост. Смъртта на Роан би зарадвала много войнолюбивите му съседи. Макар да не бяха успели да го убият, бяха му дали ясно да разбере, че се намират близо до него. Несъмнено разчитаха това да го направи нервен и подозрителен и да допусне грешки. Младежът пак се усмихна и се протегна под одеялото. Нови трудности и тревоги се прибавяха към очакваните, предвидените, но вместо да го обезсърчи, това го изпълваше с възбуда: кръвта му кипеше от нетърпение по-скоро да влезе в бой. Вярно, че предстояха не кръвопролития на бойното поле, а стълкновения на умове и воли. Ала ако меридците бяха възнамерявали да го уплашат — бъркаха.
Шонед спря коня си на върха на хълма и с удивление загледа лагера, ширнал се в подножието. Други князе бяха пристигнали преди тях и бяха разпънали шатрите си. Тя се зае да обяснява чии са отделните поселения на Ками и Оствел, които бяха дошли да огледат мястото преди пристигането на главната част от Роановата свита:
— Тези шатри в жълто, там край гората, са на Саумер, княз на Исел. Той се е установил колкото може по-далеч от княз Волог: двамата делят един и същи остров крайно неблагополучно, затова гледат да не съседстват поне на Риалата. Шатрите с портокалов цвят са на княз Дурикен. Горкият, жив ще се опече, както няма дървета наоколо.
— Откъде си почерпила всичките тези сведения? — попита Камигуен. — От Уривал ли?
— Не, от княгиня Милар. Да видим по-нататък: червените шатри са на Висарион, княз на Гриб, онези в глупашко розово — на Селдийн Гиладски, а зелените на Чал Осетийски. Те лесно се познават. Ками, спомняш ли си когато веднъж негова светлост дойде да ни посети в Светилището и цялата околност позеленя от униформите на войската му? — Шонед продължи да изброява имената на събралите се владетели, различавайки ги по хералдическите им багри. Бе щастлива, че княгиня Милар я бе осведомила предварително за тях, и сега можеше да каже чий е всеки цвят — и аленото, и черното, и горскозеленото, и тюркоазеното на родния й Сир. Виолетовото на Върховния княз обаче подозрително липсваше. Оствел, като не чу Шонед да споменава името на Рьолстра, й хвърли любопитен поглед:
— Сигурно Негова всесветлост иска да се появи в пълен блясък и затова още не е дошъл?