— Може, разбира се, да има няколко независими действащи лица, всяко от които да преследва собствените си интереси…
— И сега, когато играта навлиза във финалния си етап, те би трябвало да се появят на сцената, така ли?
— В общи линии, да.
Усмивка. Свиване на рамене.
— Едва ли коронацията ще сложи край на всичко — каза Мандор. — Короната не е направила никого неуязвим.
— Да, но уличеният интригант би дошъл на власт с доста лоша репутация, която винаги ще го тегли надолу.
— Но той определено няма да е първият монарх с гузна съвест. А ако се замислиш, сигурно ще си спомниш, че доста велики владетели са завзели престола именно по този начин. Апропо, да ти е хрумвало, че останалите сигурно също тънат в догадки по твоя линия?
— Хрумна ми и това определено ми развали настроението. Баща ми доста дълго се е стремил към трона на Амбър и е успял да обърка здравата живота си. Почувствал се е истински щастлив, когато пратил предишните си мераци по дяволите. Това беше една от най-важните поуки, които си взех от неговата история. Аз нямам подобни амбиции.
И все пак се замислих за миг. Как ли бих се чувствал като господар на една огромна държава? Всеки път, когато ме заинтересуваше някой политически ход, бил той в Хаос, в Амбър или в Щатите на Сянката Земя, неизменно си представях как бих постъпил аз в подобна ситуация.
— Май ти минават и други мисли — подхвърли Мандор.
Сведох поглед.
— Може би и другите вече са се взирали в магическите си езера — казах. — И са мернали там някое пророческо отражение.
— Несъмнено — отвърна той. — Ами ако дните на Тъбъл и Тмер изтекат преждевременно? Как ще постъпиш тогава?
— Не си го и помисляй — казах аз. — Няма да стане.
— И все пак?
— Не знам.
— Наистина би трябвало да разполагаш с някакво решение, за в случай че невъзможното се окаже възможно. Това би могло само да ти помогне.
— Благодаря за съвета. Ще го запомня.
— Разкажи ми какво се случи след като се разделихме във владението.
И аз му разказах — за духовете на Лабиринта и всичко останало.
Почти бях стигнал до края на историята си, когато отново прозвуча познатият вой. Сухай тръгна към скалата.
— Извинете ме — каза той и скалата се разтвори, за да го погълне.
Миг по-късно усетих втренчения поглед на Мандор.
— Вероятно разполагаме с броени секунди — каза той. — Времето определено няма да ми стигне за всичко, което исках да обсъдя с теб.
— Строго поверително, а?
— Да. Трябва да си уговорим закуска преди погребението. Да речем, след четвърт завъртане, синьо небе.
— Дадено. В имението Сауал?
— По-добре в моето имение.
Скалата трепна, докато му кимвах, и от нея изплува стройна демонична фигура с лек син ореол, който проблясваше сред лека мъгла. Мигом скочих, поклоних се и целунах ръката, която тя ми подаде.
— Майко — казах, — не бях подготвен за подобно удоволствие, не и толкова скоро.
Тя се усмихна и люспите по тялото й избледняха, а чертите на лицето й се размиха. Синият ореол изчезна и на негово място се появи нормалният, макар и малко блед оттенък на човешката плът. Бедрата и раменете й се разширяха за сметка ма няколко сантиметра от ръста, но въпреки това стройната й линия се запази. Издатините над веждите й изчезнаха, а кафявите й очи станаха още по-привлекателнн. По новооформеното й чипо носле изгряха няколко чаровни лунички. Кафявата й коса бе станала по-дълга, откакто я бях видял за последен път в човешкия й облик. Усмивката така и не слезе от лицето й. Червената й туника беше пристегната само в кръста с колан, на който висеше изящна рапира.
— Скъпи мой Мерлин — каза тя, хвана главата ми с две ръце и ме целуна по устните. — Радвам се да те видя в такава чудесна форма. Толкова време измина от последната ни среща.
— Напоследък водя доста бурен живот.
— Да, чух. Споменаха ми за няколко твои премеждия.
— Убеден съм в това. Не всеки разполага със своя собствена тай’ига, която да го следва неотлъчно, да се опитва да го съблазни, обладавайки най-различни тела, и като цяло да прави живота му още по-сложен с непредвидимата си добронамереност.
— Израз на загрижеността ми, скъпи.
— Израз също така на твоето неуважение към независимостта ми и на съмненията ти, че бих могъл да се справя сам с проблемите си.
Мандор се прокашля и се обади:
— Здравейте, Дара.
— Очаквах, че ще го приемеш така — заяви ми тя и добави: — Здравейте, Мандор. Какво е станало с ръката ви?