— Някакви стени се срутиха твърде бързо — отвърна той. — От известно време насам пътищата ни не са се пресичали, но никога не забравям за вас.
— Благодаря за комплимента — каза майка ми. — Вярно е, че предпочитам усамотението, особено когато атмосферата стане по-несигурна от обикновено. Но същото може да се каже и за вас. Напоследък се губехте доста често в лабиринтите на имението си, освен ако не сте били някъде другаде.
Мандор се поклони.
— Както казахте, ние с вас сме същества със сходна натура, госпожо.
Тя присви очи, но тонът й остана непроменен.
— Може би. Всъщност да, и на мен понякога ми се струва, че имаме някои близки черти. Особено що се отнася до по-значимите цели в живота. Струва ми се, че напоследък и двамата здравата сме се потрудили в тази насока.
— Аз обаче явно съм бил доста невнимателен — каза Мандор и кимна към превързаната си ръка. — Нещо, което не бих могъл да кажа за вас.
— Винаги стоя далеч от рушащи се здания… — подхвърли тя.
— И от други непредвидими стечения на обстоятелствата.
— Опитвам се да се придържам към стабилните конструкции.
— Аз също. В повечето случаи.
— А когато не успеете?
Мандор вдигна рамене.
— Всички правим грешки.
— Но вие все успявате да се измъкнете невредим, ако не греша?
— Не мога да го отрека. Все пак имам солиден житейски опит зад гърба си. Вие също се справяте доста добре с оцеляването.
— Засега да. Може би трябва някой ден да обсъдим по-обстойно тази тема. Няма ли да е странно, ако се окаже, че си приличаме и за куп други неща?
— Аз лично бих се изненадал — отвърна й той.
Тази префинена размяна на остроумия ме забавляваше, но и ме тревожеше леко, тъй като нямах никаква представа за какво намекват и двамата. Между тях наистина имаше нещо общо. Освен това не бях чувал подобни словесни лупинги на друго място, освен в Двора на Амбър, където дуелирането с думи достига понякога завидни висоти.
— Извинете ме — каза Мандор на мен и Сухай, — но ми се налага да се оттегля. Благодаря за гостоприемството. — После се обърна отново към Дара. — За мен беше истинско удоволствие, госпожо.
— Така и не успях да ти предложа да се подкрепиш с нещо след пътуването. Станал съм доста немарлив домакин — отбеляза Сухай.
— Нашето не се губи, приятелю — заяви Мандор, отстъпи към изхода и добави: — Довиждане, Мерлин.
Кимнах му.
Той пристъпи към скалата и изчезна.
— Способностите му винаги са ме удивявали — каза майка ми. — Още повече, че не е получил кой знае какво образование.
— Дарба — обади се Сухай. — Той беше заченат в подходящо време.
— Интересно, кой ли ще умре днес? — каза тя.
— Не знам дали вече и намеците не са подсъдни — отвърна вуйчо ми.
Дара се засмя.
— И така да е, сигурно ще ме оправдаят заради добрия ми вкус.
— Упрек ли долавям в думите ти, или просто завист? — попита Сухай.
— Нито едното, нито другото. Просто съм почитателка на даровитите личности и на остроумните шеги.
— Майко — намесих се аз. — Кажи ми какво става тук?
— Какво по-точно искаш да знаеш, Мерлин?
— Напуснах това място преди доста време. После ти си изпратила демон, който да ме намери и да се грижи за мен. Явно демонът е трябвало да намери потомък на Амбър. Затова и се чудеше за известно време дали това съм аз, или пък е Люк. Люк се опита да ме убие на няколко пъти. Тай’ига-та ми спаси живота, без да е наясно дали аз съм нейният човек. Тя дори живя известно време с Люк, за да разбере как стоят нещата. Трябваше да се сетя сам, че това е твое дело, тъй като демонът ме попита за името на майка ми. Явно така и не е успяла да измъкне от Люк имената на родителите му.
Дара се усмихна.
— Красива картинка, а? — каза тя. — Малката Джасра и принцът на Мрака…
— Не се опитвай да смениш темата. Само си помисли в какво положение ме постави — голям мъж, дундуркан от демоните на майка си.
— Използвай единствено число. Демонът беше само един, миличък.
— Все тая! Това не променя нещата. Как въобще ти хрумна такова нещо? Не искам…
— Тай’ига-та вероятно ти е спасила живота повече от веднъж, Мерлин.
— Ами, да. Но…
— Значи предпочиташ да си мъртъв пред това да си защитен? И то само защото аз съм се погрижила за това?
— Не е там въпросът!
— Къде е тогава?
— Ти, изглежда, си решила, че не мога да се грижа сам за себе си и…
— И излязох права.
— Но не си могла да знаеш това предварително. От самото начало си решила, че съм наивен, лековерен, безотговорен…
— Сигурно бих наранила достойнството ти, като кажа, че ти го потвърди с решението си да идеш на място, толкова различно от Хаос, колкото е онази Сянка.