— Да. Аз мога да се грижа сам за себе си!
— Но като че ли не си се справил с тази задача чак толкова добре. Освен това бързаш да правиш необосновани предположения. Какво те кара да мислиш, че съм била водена единствено от мотивите, които спомена?
— Добре. Кажи ми тогава, че си знаела как Люк ще се опита да ме убие няколко поредни години на 30-и април. И ако това наистина е така, бих искал да знам защо просто не си ми го казала?
— Не знаех, че Люк ще се опита да те убие на 30-и април.
Обърнах й гръб и стиснах юмруци.
— Значи наистина си го направила просто заради идеята?
— Мерлин, защо винаги ти е трудно да приемеш, че някои хора могат да знаят неща, които ти не знаеш?
— Тяхното нежелание да ми ги кажат добра причина ли е?
Тя замълча за миг, после каза:
— Боя се, че в думите ти има известна истина. Но аз си имах наистина сериозни причини да не споменавам пред теб за някои неща.
— Тогава първо ми кажи защо реши, че не можеш да ми се довериш?
— Не беше въпрос на доверие.
— А би ли ми обяснила на какво точно беше въпрос?
Последва нова пауза. Дълга.
— Не. Все още не.
Обърнах се към нея. Лицето ми бе спокойно, гласът — също.
— Тогава нищо не се е променило, нито пък някога ще се промени. Ти все още ми нямаш доверие.
— Не е така — отвърна тя и хвърли поглед към Сухай. — Просто нито времето, нито мястото са подходящи за подобни разговори.
— Да ти донеса ли нещо за пиене, или нещо, с което да се подкрепиш. Дара? — реагира мигновено Сухай.
— Не, благодаря — каза тя. — Трябва да тръгвам.
— Майко, кажи ми преди това нещо за тай’ига-та.
— Какво искаш да знаеш за нея?
— Призовала си я някъде отвъд Покрайнините.
— Правилно.
— Тези създания не притежават собствени тела, но могат да се вселяват в чуждите.
— Да.
— Да речем, че един такъв демон се всели в тялото на човек малко преди той да умре…
— Любопитно. Въпросът ти хипотетичен ли е?
— Не. Точно това се случи с демона, който ти ми изпрати. Тя, изглежда, не може да се отдели от тялото. Защо?
— Не съм съвсем сигурна.
— Уловена е като в капан — предположи Сухай. — Може да обладае и да напусне тялото, само ако то има свой собствен разум, с който демонът да влезе в контакт.
— Тялото, в което се е вселила тай’ига-та, се е възстановило от болестта, която е убила неговото съзнание — казах аз. — Искаш да кажеш, че сега тя е свързана с него до смъртта си?
— Да. Поне доколкото знам аз.
— Тогава ми кажи, тя ще се освободи ли, ако тялото умре, или ще умре заедно с него?
— И двата варианта са възможни — отвърна Сухай. — Но колкото по-дълго остане в тялото, толкова по-малки ще бъдат шансовете й да оцелее.
Погледнах отново майка си и заявих:
— Ето го и края на твоята история.
Тя сви рамене.
— Аз приключих с демона и го освободих. Винаги мога да призова някой друг, ако ми се наложи.
— Недей.
— Няма. Вече няма нужда да го правя.
— Но ако си мислеше, че има, би го направила, нали?
— Една майка е длъжна да се грижи за безопасността на сина си, независимо дали на него това му харесва, или не.
Вдигнах лявата си ръка и изпънах показалеца си в гневен жест. И изведнъж забелязах на китката си бляскава гривна — майсторски изплетено от метални нишки украшение, което приличаше по-скоро на холографско изображение, отколкото на реален предмет. Отпуснах ръката си, овладях първия си импулс и се троснах:
— Сега поне знаеш какво мисля по въпроса.
— Отдавна го знам — каза Дара. — Нека обядваме заедно, при половин завъртане, виолетово небе. В имението на Сауал.
— Съгласен съм.
— До скоро тогава. Приятно завъртане, Сухай.
— Приятно завъртане, Дара.
Тя направи три крачки и изчезна. Етикетът в Хаос изисква да си тръгнеш така, както си дошъл.
Обърнах се, отидох до езерото и се вгледах в дълбините му. Усещах как напрежението се свлича от раменете ми. Този път заварих там Джасра и Джулия. Двете извършваха някакви странни приготовления в работното помещение в Цитаделата на Владението. После образът се замъгли леко, жестоката истина изплува над реда и красотата и на тяхно място се появи маска с впечатляващи и едновременно с това ужасяващи черти.
Усетих ръката на Сухай върху рамото си.
— Това е семейството — каза Той. — Понякога ни дарява с любовта си, а друг път ни вбесява. Гневът те е сграбчил в ноктите си, нали?
— Марк Твен е бил прав като е казал, че човек може да избира приятелите, но не и роднините си — отвърнах аз.
— Не знам какво са намислили, но имам известни съмнения. Сега не можеш да направиш нищо друго, освен да си починеш и да изчакаш. Бих искал да ми разкажеш още някои неща.