— Благодаря ти, вуйчо. Ами, да. Защо не?
И му разказах всичко. После отидохме до кухнята за още сандвичи. Оттам излязохме на един плуващ балкон, кацнал над лимонов океан, чиито вълни се разбиваха в розовите скали на брега. Над нас небето бе придобило цвят на индиго. Не се виждаха звезди. На този балкон довърших останалата част от разказа си.
— Това, което чух, е меко казано интригуващо — каза Сухай накрая.
— О? Да не би да виждаш нещо, което ми е убягнало?
— Ти ме наведе на твърде много теми за размисъл, за да си позволя да рискувам с прибързано мнение. Нека засега оставим нещата такива, каквито си ги видял ти.
— Добре.
Облегнах се на перилата и погледнах към водната повърхност.
— Трябва ти почивка — каза той след известно време.
— Сигурно е така.
— Ела, ще те заведа в стаята ти.
Протегна ми ръка и аз я хванах. Мигом потънахме в пода.
И тъй, аз заспах, заобиколен от гоблени и тежки драперии, в една стая без врата в замъка на Сухай. Може и да е била в кулата, защото чувах как ветровете се отъркват по външната стена. Не след дълго ме споходи сънят…
Бях отново в замъка на Амбър и крачех по блещукащия Коридор на Огледалата. Пламъчетата на свещите пърхаха от ненадейните пориви на въздушното течение. Стъпките ми бяха абсолютно безшумни. Навсякъде около мен се виждаха огледала с най-различни размери и форми. Отражението ми се плъзгаше по повърхността им — веднъж съвсем реално, друг път изкривено, отражение на отражението…
Спрях пред едно продълговато пропукано огледало с калаена рамка. Още докато се обръщах към него, вече знаех, че в него няма да видя собствения си образ.
И се оказах прав. От другата страна ме гледаше Корал. Носеше блуза с цвят на праскова и бе свалила превръзката от окото си. Пукнатината на огледалото разсичаше лицето й наполовина. Лявото й око бе все така зелено, както го помнех, а на мястото на дясното се виждаше Рубинът на Справедливостта. Като че ли и двете й очи се бяха втренчили в мен.
— Мерлин — каза тя. — Помогни ми. Не мога повече. Върни ми окото.
— Не знам как — отвърнах аз. — Не разбирам стореното.
— Моето око — продължи Корал, сякаш не беше ме чула. — През Окото на Справедливостта светът е само плетеница от сили и е студен, много студен! И ужасно чужд. Помогни ми!
— Ще намеря начин.
— Окото ми… — повтори тя.
Подминах огледалото.
От едно правоъгълно огледало, върху чиято дървена рамка бе гравиран феникс, ме гледаше Люк.
— Здравей, приятел — каза той. Изглеждаше малко отчаян. — Много ми се ще да получа обратно меча на баща си. Не си го мяркал пак, нали?
— Боя се, че не — смотолевих аз.
— Жалко, че не можах да се порадвам на подаръка ти. Ще се оглеждаш за него, нали? Имам чувството, че той би могъл да свърши добра работа.
— Разчитай на мен — казах.
— Все пак в известен смисъл ти си отговорен за онова, което се случи.
— Така е.
— …и ми се иска да си го получа обратно.
— Даа — отвърнах и продължих нататък.
От едно елипсовидно огледало с тъмнокафява рамка, вдясно от мен, долетя зловещ кикот. Обърнах се и видях в него лицето на Виктор Мелман.
— Проклет да си! — изсъска той. — Толкоз се радвам да те видя да блуждаеш изгубен! Ръцете ти са опръскани с моята кръв!
— Собствените ти ръце са опръскани с кръвта ти — казах аз. — Твоето си беше чисто самоубийство.
— Друг път! — тросна се Мелман. — Ти ме уби почти нечестно.
— Глупости! Може да съм виновен за много неща, но твоята смърт не е между тях.
Понечих да отмина, но ръката му изскочи от рамката и ме сграбчи за рамото.
— Убиец! — изкрещя той.
Освободих се.
— Върви по дяволите! — казах и продължих напред.
После от едно широко огледало със зелена рамка и зеленикав оттенък на стъклото към мен поклати глава Рандъм.
— Мерлин! Мерлин! Какво си намислил в края на краищата? От известно време все забравяш да ме държиш в течение.
— Ами — отвърнах аз, загледан в оранжевата фланелка и дънките му, — така е, сир. За някои неща така и не ми остава време.
— Неща, които засягат сигурността на кралството, а ти не намираш време за тях?
— Ами, според моята преценка нещата не стоят точно така.
— Става въпрос за нашата сигурност. Аз съм този, който трябва да прецени кое как стои.
— Да, сир. Разбирам, но…
— Трябва да си поговорим, Мерлин. Личният ти живот е замесен в цялата история, нали?
— Нещо такова…
— Няма значение. Кралството е по-важно. Трябва да поговорим.
— Да, сир. Веднага, щом…
— „Веднага, щом“ ли?! Още сега! Спри да се занимаваш с глупости и си домъкни задника тук! Трябва да говоря с теб!