— Аз така и не успях да те подложа на заплануваните тестове, но би ли могъл да ми кажеш дали и при теб нещата стоят така?
— При мен ли? Аз да съм ирационален? Никога не ми е минавала подобна мисъл. Струва ми се невъзможно.
Допих чая и си провесих краката от ръба на леглото.
— Жалко — казах. — Защото ми се струва, че именно това — в приемливи дози, разбира се — ни прави хора. Както и фактът, че можем да си дадем сметка за него.
— Наистина ли?
Станах и започнах да се обличам.
— Да, а умението да го контролираш в известен смисъл е присъщо на интелекта и творческото начало.
— Трябва да проуча този аспект доста подробно.
— Ами добре — подхвърлих, докато си обувах ботушите. — И после ми кажи какво си открил.
Продължих да се дооправям, а Чък ме попита:
— Когато небето стане синьо, ще трябва да отидеш, за да закусиш с брат си Мандор, нали?
— Да — казах аз.
— После пък ще обядваш с майка си?
— Точно така.
— А след това ще отидеш на погребението на местния монарх?
— Да, ще отида.
— Искаш ли да съм с теб, за да те пазя?
— С близките си ще съм в безопасност, Чък, макар да им нямаш доверие.
— Последното погребение, на което ходи, за малко не бе вдигнато във въздуха с бомба.
— Таке е, но това беше работа на Люк, а той ми се закле, че се е отказал от отмъщението си. Ще се оправя. Ако искаш да поразгледаш наоколо, сега му е времето.
— Добре — каза той. — Искам.
Станах и се запътих към везания дракон.
— Можеш ли да ми кажеш как се стига до Логрус? — попита Чък.
— Майтапиш ли се?
— Не — заяви той. — Виждал съм Лабиринта, но никога не съм виждал мястото, което обитава Логрус.
— Мислех си, че съм се погрижил по-добре за паметта ти. При последната ви среща ти успя да го вбесиш до дупка.
— Сигурно е така. Мислиш ли, че е злопаметен?
— Между другото, да. Два пъти „да“. Три пъти „да“. Стой настрана от него.
— Нали ме посъветва да изследвам хаотичния фактор, и рационалното и…
— Не съм те съветвал да се самоубиваш. Доста труд съм хвърлил по теб.
— Аз също ценя собственото си съществувание. Освен това знаеш, че в мен е заложен императив за оцеляване, точно като инстинкта за самосъхранение при органичните създания.
— Тревожи ме по-скоро преценката ти.
— Знам доста за способностите си.
— Вярно, че ставаш все по-добър в изчезването яко дим.
— Освен това ми дължиш прилично образование.
— Я виж ти!
— Въпросът е принципен. Иначе мога и сам да се справя с това.
— Чудесно. Справяй се.
— Трудно ли ще го открия?
— Нали се отказа да се правиш на всезнаещ?
— Татко, мисля, че трябва да го видя.
— Нямам време да те водя дотам.
— Само ми покажи пътя. Аз съм много добър в прикриването.
— Това ти го признавам. Добре. Сухай е Пазител на Логрус. Знакът на Хаоса се намира в пещера — някъде си. Единственият път, който знам, започва оттук.
— Къде по-точно?
— В началото има нещо като девет завоя. Ще ти помогна със заклинание за яснота.
— Не знам дяла твоята магия би имала някакъв ефект върху нещо като мен…
Пресегнах се чрез пръстена си — извинете, през Колелцето — положих серия от черни звездички, върху картата на маршрута, поднесох му я на своя образ на Логрус и казах:
— Аз съм те създал, създал съм и това заклинание.
— О, да — отвърна Чък. — Усещам достъпа до нужната информация.
— Тя ще ти се разкрива в определени моменти. Приеми формата на пръстен около левия ми показалец. Ще излезем от тази стая и ще минем през други стаи. Когато се приближим до верния път, ще ти го покажа с пръст. Продължи в тази посока и вече ще си изминал част от маршрута, който ще те отведе на друго място. Там някъде ще откриеш първата черна звезда, която ще ти покаже накъде да тръгнеш. После ще се добереш до втората звезда и тъй нататък. Може би накрая ще се озовеш в пещерата на Логрус. Използвай цялото си умение, за да не те забележи, и направи наблюденията си възможно най-бързо. После се върни по същия път.
Дяволският Чекрък се сви и се понесе към пръста ми.
— И ме намери, за да ми кажеш как е минало всичко.
— Бездруго щях да го направя — каза тъничкото гласче. — Не искам да давам допълнителен тласък на параноята ти.
— Гледай да не забравиш.
Прекосих стаята и преминах през дракона.
Озовахме се в малка дневна. През единия прозорец се виждаше планински пейзаж, а през другия — пустиня. Не заварихме никого. Продължих нататък и излязох в дълъг коридор. Да, точно както си го спомнях.
Закрачих по коридора, подминах няколко стаи, спрях пред една врата вляво, отворих я и пред мен се разкри богата колекция от парцали, метли, кофи и дори един леген. Точно така. Посочих към рафтовете вдясно.