Каквото и да представляваше това заклинание, то ме бе накарало да изоставя Фракир, без дори да се замисля. Освен това все още се чувствах доста… странно. Не можех да определя съвсем точно неговия ефект, но мислите и усещанията ми не се движеха по обичайните си маршрути, което пък е съвсем обичайно за човек, попаднал в магически капан. И все пак не можех да си представя защо покойният ми чичо би заложил примка с надеждата, че именно аз ще се уловя в нея, при условие че се настаних в съседство едва след смъртта му. Да не говорим, че едва ли щях да прекрача прага на покоите му, ако Лабиринтът и Логрус не се бяха счепкали. Не, като че ли някой друг стоеше зад всичко това. Джърт? Джулия? Те обаче едва ли биха могли да се промъкнат незабелязано в двореца. Кой тогава? Дали пък разходката ми из Коридора на Огледалата нямаше нещо общо? Догадки, догадки, догадки. Ако бях в двореца, сигурно щях да успея да разбера кой е измайсторил загадъчното заклинание. Но тъй като не бях, засега щеше да ми се наложи да се откажа от лесното решение на проблема.
Светлината пред нас грееше по-ярко отпреди, преливайки от небесносиньо до кървавочервено.
— Грайл — казах аз. — Ти усети ли по мен някакво заклинание?
— Усетих, господарю.
— Защо не ме предупреди?
— Помислих, че е твое собствено — за защита, може би.
— Можеш ли да го отстраниш? Аз не мога да го прогоня, докато съм в негова власт.
— Прекалено силно се е вкопчило в същността ти. Не знам дори откъде да започна.
— А можеш ли да ми кажеш нещо за него?
— Само това, че го усещам, господарю, Като че ли е най-наситено около главата ти.
— И как се отразява на мислите ми?
— В светлосиньо.
— Нямах предвид конкретния цвят. Интересува ме по-скоро дали влияе по някакъв начин на мислите ми.
Крилете на демона блеснаха в синьо, после в червено. Изведнъж тунелът се разтвори и небето над нас засия в крещящите цветове на Хаоса. Звездата, която бяхме следвали досега, се превърна в малка светлинка — усилена по магически път, разбира се — на най-високата кула на един гробовен замък в сиво и тъмнозелено, построен на върха на планински масив, чиито основа и средна част бяха премахнати. Скалният остров бе увиснал над вкаменена гора. Короните на нейните дървета горяха с оранжеви, пурпурни и зелени пламъци.
— Мисля, че това заклинание може да бъде разплетено — отбеляза Грайл. — Но задачата едва ли ще е по силите на обикновен демон като мен.
Смотолевих нещо като отговор. После известно време оглеждах пъстрия пейзаж.
— Като си говорим за демони… — започнах.
— Да?
— Какво можеш да ми кажеш за тай’иги-те?
— Те живеят далеч отвъд Покрайнините — каза Грайл — и според мен са най-сродните е първичния Хаос същветва. Не знам дали въобще притежават собствени тела от плът и кръв. Почти не общуват с другите демони, пък и с никого.
— Познавал ли си някой от тях… ъъ… лично?
— Срещали сме се от време на време — отвърна демонът.
Издигнахме се по-високо. И замъкът бе поел в същата посока. Някъде зад него се изсипа метеоритен дъжд — ярък и абсолютно безшумен.
— Те могат да се прехвърлят в човешко тяло и да го обладаят.
— Това не ме изненадва.
— Познавам един, който постъпи така на няколко пъти. Но сега си има доста необичаен проблем. Наскоро се всели в тялото на човек, който е бил на смъртно легло. После човекът умрял и сега тай’ига-та не може да напусне тленните му останки. Просто се е сраснал с него. Да знаеш случайно как би могъл да се измъкне?
Грайл прихна.
— Като скочи в пропаст, предполагам. Или пък да се наниже на меча си.
— Ами ако е свързан толкова здраво с чуждото тяло, че това да доведе до собствената му смърт?
Последва ново прихване.
— Такива са рисковете на играта.
— Задължен съм на този демон. Искам да й… да му помогна.
Грайл замълча за няколко минути и след това каза:
— Някой по-стар и по-мъдър тай’ига може би ще знае нещо по въпроса. Нали знаеш къде би могъл да ги откриеш.
— Аха.
— Съжалявам, че не мога да ти помогна с друго. Но тай’ига са древно племе.