Сините очи на Уил бавно се обърнаха към нея.
— Дали е омраза? — попита той. — Допускам, че е просто стремеж към господство. След като ни премахне от пътя си, и с армията от механични създания на своя страна, ще получи могъществото, към което се стреми.
Теса поклати глава.
— Не, не е само това. Трудно е да се обясни, но той мрази нефилимите. За него това е нещо много лично. И то има връзка с този часовник. Сякаш жадува да получи отплата за нещо лошо, което му е било причинено, за това, че е бил наранен.
— Обезщетение — внезапно произнесе Джем, оставяйки писалката, която държеше.
Уил го погледна озадачено.
— Това някаква игра ли е? Казваш първата дума, която ти дойде наум. В такъв случай казвам генуфобия. Означава безпричинен страх от колене.
— Каква е думата за безпричинен страх от досадни идиоти? — осведоми се Джесамин.
— Отделът за обезщетения към архива — каза Джем, игнорирайки казаното и от двамата. — Консулът спомена за това вчера и оттогава не ми излиза от главата. Трябва да погледнем там.
— Обезщетения ли? — попита Теса.
— Когато някой долноземец или мундан заяви, че ловец на сенки е нарушил Закона във взаимоотношенията си с него, долноземецът трябва да подаде жалба за обезщетение. Прави се разследване и долноземецът получава определено заплащане, стига да може да приведе достатъчно убедителни доказателства.
— Е, добре, изглежда малко глупаво, погледнато отстрани — каза Уил. — Не че Мортмейн ще тръгне да подава жалба срещу ловците на сенки по общоприетия ред. „Дълбоко възмутените ловци на сенки отказаха да умрат, когато го поисках от тях. Искам компенсация. Моля изпратете чек на А. Мортмейн, «Кенсингтън Роуд», № 18.“
— Стига шегички — каза Джем. — Може би изобщо не е мразел ловците на сенки. Може би в някакъв момент се е опитал да получи обезщетение по официалния ред, но не е успял. Какво ще загубим, ако проверим? Най-лошото, което може да ни се случи, е да не открием нищо, което е същото, което сме постигнали и към момента.
Той се изправи, отмятайки назад сребристата си коса.
— Тръгвам да настигна Шарлот, преди брат Енох да си е тръгнал, и да я помоля да накара Мълчаливите братя да проверят в архивите.
Теса също се изправи. Не бе очарована от идеята да остане в библиотеката сама с Уил и Джесамин, които нямаше да пропуснат възможността да се сдърпат. Хенри, разбира се, също бе тук, но по всичко изглеждаше, че бе решил да подремне върху купчината от книги, и в най-добрия случай щеше да бъде само буфер. Тя се чувстваше доста неловко край Уил; издържаше се само когато Джем бе наоколо. По някакъв начин Джем успяваше да заглади острите ръбове на Уил и да направи така, че той да придобие човешки облик.
— Ще дойда с теб, Джем — каза тя. — Освен това има нещо… имаше нещо, за което исках да поговоря с Шарлот.
Джем изглеждаше изненадан, но се зарадва. Уил поглеждаше ту към единия, ту към другия, после блъсна назад стола си.
— Прекарваме дни наред сред тези разпадащи се стари книги — обяви той, а после разпери пръстите си. — Красивите ми очи са изтощени и имам рани от хартията. Вижте! Така че отивам да се поразходя.
Теса не можа да се сдържи да не каже:
— Може би трябва да използваш иратце и да се погрижиш за себе си.
Той я погледна свирепо. Очите му бяха невероятно красиви.
— Винаги и за всичко готовата да помогне Теса.
Тя отрази гнева му.
— Единственото ми желание е да съм полезна.
Джем сложи ръка на рамото й, в гласа му се усещаше загриженост.
— Теса, Уил. Не мисля, че…
Но Уил вече бе излязъл, бе грабнал палтото си и бе профучал навън така стремително, че касата на вратата се разтресе.
Джесамин се облегна върху стола си, притваряйки кафявите си очи.
— Колко интересно.
Ръката на Теса, която прибираше кичур коса зад ухото си, трепна. Мразеше това, че Уил й въздейства по този начин. Знаеше какво си мисли той за нея. Че е нищо, че не струва нищо. И че един-единствен негов поглед може да я накара да затрепери със смесено чувство на ярост и копнеж. Бе като да има отрова в кръвта си и единствената противоотрова за нея беше Джем. Само с него се чувстваше върху сигурна почва.
— Ела — Джем леко докосна рамото й. Не бе прието джентълмен да докосва дама на публично място, но тук в Института, ловците на сенки се отнасяха доста по-непринудено помежду си, за разлика от обикновените хора навън. Обърна се и го погледна, а той й се усмихна. Вложи всичко в тази усмивка, усмихваше се с очите си, със сърцето си, с цялото си същество.
— Да намерим Шарлот.