— А аз какво ще правя, докато ви няма? — тросна им се Джесамин, когато се отправиха към вратата.
Джем й хвърли поглед през рамо.
— Ще се пробваш да събудиш Хенри. Май пак се е опитвал да яде хартия насън, а знаеш колко мрази това Шарлот.
— О, по дяволите — вбесено отвърна Джесамин. — Защо все аз трябва да изпълнявам тъпите задачи.
— Защото не желаеш да изпълняваш сериозните — отвърна Джем и гласът му прозвуча почти вбесено, нещо, което, помисли си Теса, почти не се бе случвало досега. Нито един от тях така и не видя ледения поглед, с който тя ги стрелна, докато излизаха от библиотеката и се отправяха по коридора.
— Господин Бейн ви очаква, господине — каза лакеят и отстъпи встрани, пропускайки Уил да влезе. Името на лакея бе Арчър или Уокър, или нещо подобно, доколкото можеше да си спомни, и бе един от мунданите, подчинени на Камила. Подобно на всички мундани, подчиняващи се на желанията на вампирите, и той бе изпит и слаб, с пергаментово бледа кожа и тънка, слепваща се коса. Той се зарадва на Уил почти толкова, колкото гост, поканен на вечеря, който вижда как от салатата му изпълзява плужек.
В момента, в който Уил влезе в къщата, в носа го удари остра миризма. Бе миризмата на черна магия, сякаш някой бе разбъркал сяра в Темза в особено горещ ден. Уил сбърчи нос. Лакеят го погледна с още по-голямо отвращение.
— Господин Бейн е в гостната — гласът му даваше да се разбере, че нищо не би го накарало да съпроводи Уил дотам. — Да взема ли палтото ви?
— Няма да е необходимо — и както си бе с палтото, Уил тръгна по коридора, следвайки миризмата. Колкото повече се приближаваше до плътно затворената врата на гостната, толкова по-силна ставаше тя. Изпод цепнатината на вратата излизаха кълба дим. Уил пое дълбоко възкиселия въздух и отвори вратата.
Гостната изглеждаше някак странно гола. След миг осъзна, че е така, защото Магнус бе струпал тежките мебели от тиково дърво, в това число и пианото, край стените. От тавана висеше богато украсен полилей за светилен газ, но стаята се осветяваше от множество дебели черни свещи, подредени в кръг в средата на стаята. Магнус стоеше до кръга, в ръцете си държеше отворена книга; старомодната му вратовръзка беше разхлабена, а черната му коса стърчеше във всички посоки, сякаш бе наелектризирана. Когато Уил влезе, той вдигна очи и се усмихна.
— Тъкмо навреме! — извика той. — Точно си помислих, че този път го спипахме. Уил, запознай се с Тамъз, младши демон от осмо измерение. Тамъз, запознай се с Уил, младши ловец на сенки от Уелс, нали така?
— Ще ти издера очите — изсъска създанието, което се намираше в средата на горящия кръг. Нямаше съмнение, че е демон, около метър висок, с бледа синя кожа, три горящи черни въглена вместо очи и дълги кървавочервени нокти на хищник върху всеки от осемте пръста на ръцете си. — Ще разкъсам кожата на лицето ти.
— Не бъди груб Тамъз — каза Магнус и въпреки че гласът му не беше силен, кръгът от свещи внезапно лумна в ярки пламъци, което накара демона да изпищи и да се смали.
— Уил има въпрос. Ще му отговориш.
Уил поклати глава.
— Не знам, Магнус — каза. — Не съм сигурен, че е той.
— Каза, че бил син. Този е син.
— Син е — потвърди Уил, пристъпвайки към кръга от пламъци. — Но демонът, който ми трябва, беше по-скоро кобалтовосин. Този тук е… виолетово-син.
— Как ме нарече? — изрева демонът. — Ела по-близо, малък ловецо на сенки, за да мога да се нахраня с черния ти дроб! Ще го изтръгна от тялото ти, докато крещиш от болка.
Уил се обърна към Магнус.
— Не ми звучи като него. Гласът му е различен. Както и броят на очите му.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно сигурен — отвърна Уил с глас, нетърпящ възражение. — Как бих могъл да не съм, никога не бих могъл да забравя подобно нещо.
Магнус въздъхна и се обърна към демона:
— Тамъз — каза той, като четеше на висок глас от книгата. — В името на могъществото на камбаната, свещеното писание и свещта8 и в името великите Самаел, Абадон и Молох ти заповядвам да говориш истината. Срещал ли си се досега с ловеца на сенки Уил Херондейл или с някого от неговата кръв или потекло?
— Не знам — кисело отвърна демонът. — Всички човеци ми изглеждат еднакви.
Магнус извиси глас, остро и властно:
— Отговори ми!
— Е, добре. Не съм го виждал никога досега. Щях да си спомня, ако го бях виждал. Изглежда ми вкусен — и демонът се ухили, оголвайки острите си като бръснач зъби. — Не съм бил на тази земя от, ъъъ, хиляда години, ако не и повече. Никога не мога да направя разлика между сто и хиляда. Както и да е, последният път, когато бях тук, всички живееха в землянки и ядяха дървеници. Съмнявам се, че е бил наоколо, освен ако не е от порода, живееща много по-дълго, отколкото мога да допусна.
8
В името на могъществото на камбаната, свещеното писание и свещта — формула за отлъчване от Римокатолическата църква. — Бел.прев.