През изминалите пет години Уил се бе научил да не показва емоциите си — изненада, привързаност, надежда, радост. Бе абсолютно убеден, че изражението му не се бе променило, но усети напрежение в гласа си, когато каза:
— Теса ли?
— Минали са пет години — настоя Магнус. — И през цялото това време не си казал на никого. Какво е това толкова силно отчаяние, което те доведе при мен, посред нощ, в тази буря? Какво се промени в Института? Идва ми наум само едно нещо, при това доста очарователно, с големи сиви очи.
Уил скочи на крака така внезапно, че едва не обърна дивана.
— Има други неща — каза, като полагаше огромни усилия гласът му да остане равен. — Джем умира.
Магнус се взря в него, погледът му бе хладен и спокоен.
— Той умира от години — отвърна. — Нито едно проклятие, отправено към теб, не може да навреди на здравословното му състояние или да го подобри.
Уил установи, че ръцете му треперят; той ги сви в юмруци.
— Не разбираш.
— Знам, че сте парабатаи — каза Магнус. — И че смъртта му ще бъде голяма загуба за теб. Това, което не знам, е…
— Знаеш това, което трябва да знаеш — Уил усети студ с цялото си тяло, помисли си, че в стаята е топло и че все още е с палтото си. — Мога да ти платя още, ако това ще те накара да спреш да ми задаваш въпроси.
Магнус вдигна крака върху дивана.
— Нищо няма да ме спре да продължа да ти задавам въпроси — каза той. — Но ще направя всичко, което е по силите ми, за да покажа, че уважавам мълчанието ти.
Уил облекчено отпусна юмруци.
— Значи все пак ще ми помогнеш.
— Все пак ще ти помогна — Магнус сложи ръце зад главата си и се облегна назад, гледайки към Уил през полупритворените си клепачи. — Но ще ти помогна по-добре, ако ми кажеш истината. Ще направя каквото мога. Успя да ме заинтригуваш, Уил Херондейл.
Уил сви рамене.
— Ако това може да помогне. Кога смяташ да опиташ отново?
Магнус се прозя.
— Може би този уикенд. Ще ти изпратя съобщение някъде към събота дали има… някакво развитие.
Развитие. Проклятие. Истина. Джем. Смърт. Теса. Теса, Теса, Теса. Името й отекна в съзнанието на Уил като камбанен звън; учуди се дали някое друго име на земята би имало същия резонанс. Нали все пак не са й дали някое ужасно име, Милдред например. Не можеше да си представи, че лежи буден посред нощ, вперил поглед в тавана, докато невидими гласове му шепнат в ухото „Милдред“. Но Теса…
— Благодаря — каза рязко. Бе минал от една крайност в друга, в началото му бе твърде горещо, след това му бе станало твърде студено; в стаята бе станало задушно и миришеше на изгорял восък от свещи. — С нетърпение ще очаквам да ми се обадиш.
— Добре — отвърна Магнус и затвори очи. Уил не можеше да каже дали бе заспал или просто чакаше той да си тръгне; във всеки случай намекът бе повече от ясен. Не без известно облекчение, той се съобрази с него.
Софи бе тръгнала към стаята на госпожица Джесамин, за да измете пепелта и да почисти решетката на камината, когато чу гласове в коридора. На предишната й работа я бяха учили „да прави място“ — да се обръща и да гледа към стената, когато господарите й минават покрай нея, да се държи така, все едно е мебел, нещо неодушевено, което те би трябвало да игнорират.
Когато дойде в Института и разбра, че нещата тук не са организирани по този начин, тя бе направо поразена. Първото, което я изненада, бе, че в толкова голяма къща има толкова малко слуги. Тя не схвана веднага, че ловците на сенки правят много от нещата, които едно типично семейство с обноски би сметнало, че са под достойнството му — палят огъня в стаите си, купуват си нещата, които им трябват, поддържат залата за тренировка и оръжейната чисти и подредени. Тя бе шокирана от фамилиарността, с която Агата и Томас се отнасяха към господарите си, без да си дават сметка, че те и останалите слуги бяха работили за няколко поколения ловци на сенки или имаха магически способности.
Самата тя произхождаше от бедно семейство и в началото, когато започна да работи като домашна прислужница, често я наричаха „глупачка“ и дори я шамаросваха, тъй като не бе отраснала с фини мебели, истинско сребро или китайски порцелан, толкова тънък, че през него прозираше тъмният цвят на чая. Но тя се научи и когато стана ясно, че ще бъде красавица, я направиха салонна камериерка. Участта на салонната камериерка далеч не бе за завиждане. От нея се очакваше да бъде красива и затова заплатата й започна да намалява с всяка изминала година, след като навърши осемнайсет.
За нея бе огромно облекчение, когато дойде да работи в Института, където никого не го бе грижа, че е почти на двайсет, и никой не изискваше от нея да гледа към стените или пък да не говори, преди да я заговорят — така че едва ли не си мислеше, че обезобразяването на красивото й лице от предишния й господар е имало смисъл. Тя все така избягваше да се гледа в огледалото, но ужасният кошмар от загубата бе започнал да избледнява. Джесамин я дразнеше заради дългия белег, който пресичаше бузата й, но останалите изглежда не го забелязваха, като изключим Уил, който от време на време казваше нещо неприятно, но някак проформа, просто защото всички го очакваха от него, а на самия него то не доставяше особено удоволствие.