Джем спря да свири и отвори очи.
— Телеман — каза. — Фантазия в сол бемол мажор. — Той свали лъка и цигулката. — Е, хайде, влизай. Изнервяш ме, като стоиш така.
Уил направи няколко крачки навътре. Бе прекарал толкова много време в тази стая, че я познаваше толкова добре, колкото и собствената си. Партитурите на Джем, калъфът, в който седеше цигулката му, когато не свиреше на нея; прозорците, гледащи към двора, окъпан в слънчева светлина. Пътническият сандък, изминал целия път от Шанхай. Бастунът с нефритената ръкохватка, опрян до стената. Кутията с богинята Куан Ин, където Джем държеше лекарствата си. Креслото, в което Уил бе прекарал толкова много нощи, гледайки Джем как спи, броейки вдишванията му и молейки се.
Джем погледна към него. Очите му сияеха; в тях не се прокрадваше и най-малко подозрение, само чистосърдечна радост от това, че вижда приятеля си.
— Радвам се, че си тук.
— Аз също — дрезгаво отвърна Уил. Чувстваше се неловко и се питаше дали Джем забелязва това. Никога досега не се бе чувствал неловко край своя парабатай. Заради думите, които бяха на езика му, помисли си той, и нямаха търпение да бъдат изречени.
Знаеш това, нали Джеймс? Без Теса за мен не съществува нищо — нито радост, нито светлина, нито живот. Ако ме обичаш, ще ме оставиш да я имам. Не е възможно да я обичаш, както я обичам аз. Никой не е в състояние да я обича така. Ако наистина си мой брат, ще направиш това за мен.
Но думите останаха неизречени, а Джем се наведе напред, гласът му бе тих и доверителен:
— Уил, има нещо, което исках да ти кажа насаме.
Уил се стегна целият. Това било значи. Джем се канеше да му каже за годежа и той трябваше да се преструва, че е щастлив, а не да започне да повръща, както ужасно му се искаше. Пъхна ръце в джобовете си.
— И какво е това?
Слънцето заблестя в косата на Джем, когато той наведе глава.
— Отдавна трябваше да говоря с теб. Само че никога не сме обсъждали темата за любовта и тъй като ти си такъв циник… — той се усмихна, — се страхувах, че ще ми се присмиваш. А и никога не съм си представял, че тя ще отвърне на чувствата ми.
— Теса — отвърна Уил. Името й бе като нож в устата му.
Джем се усмихна сияйно, усмивката озари лицето му и надеждата, която Уил бе хранил дълбоко в сърцето си, че вероятно Джем всъщност не я обича, се изпари, като мъгла пред силен вятър.
— Ти никога не си бягал от задълженията си — каза Джем. — Знам, че би направил това, което направи, за да спасиш Теса в склада за чай, за всекиго. Но не мога да не си мисля, че причината да си толкова решен да я спасиш бе, че се досещаш какво означава тя за мен — той наклони глава назад, усмивката му бе ослепителна. — Прав ли съм или съм пълен глупак?
— Разбира се, че си глупак — отвърна Уил и преглътна с усилие, гърлото му бе сухо. — Но имаш право. Знам какво означава тя за теб.
Джем се засмя. Щастието е изписано на лицето му, струи от очите му, помисли си Уил; никога не го бе виждал такъв. Винаги си бе мислил, че Джем е спокоен и уравновесен, винаги си бе мислил, че радостта и гневът са твърде силни и прекалено човешки чувства, за да ги изпитва. Сега осъзна, че е грешал; Джем просто никога не бе бил толкова щастлив. Или поне не откакто бе загубил родителите си. Но Уил никога не го бе отчитал. Бе се грижил за безопасността и оцеляването на Джем, но не и за това той да е щастлив.
Джем е най-големият ми грях.
Теса имаше право. Бе поискал тя да развали годежа, независимо от цената; сега осъзна, че не го иска, че не може да го направи. Трябва да знаеш, че поне знам какво е благородство и чувство за дълг, бе казал той на Джем и го мислеше. Дължеше му живота си. И нямаше да му отнеме единственото нещо, което той желаеше повече от всичко друго на света. Дори и това да означаваше самият той да не е щастлив, Джем не бе за него просто някой, на когото дължеше толкова много, че никога нямаше да бъде в състояние да му се изплати, а както се казваше в споразумението, някой, когото обичаше като собствената си душа.
Джем изглеждаше не само по-щастлив, но и по-силен, помисли си Уил, цветът на лицето му бе по-здрав, гърбът му бе по-изправен.
— Трябва да ти се извиня — каза Джем. — Бях много суров към теб във вертепа на ифритите. Знам, че просто се нуждаеше от утеха.
— Не, ти бе прав да…
— Не, не бях — изправи се Джем. — Бях груб с теб, защото не можех да гледам как се отнасяш към себе си, все едно не струваш нищо. Каквато и роля да се опитваш да играеш, аз винаги те виждам такъв, какъвто си, мой кръвни братко. Не само по-добър, отколкото се представяш, но по-добър, отколкото повечето хора биха могли да се надяват, че са — той нежно сложи ръка върху рамото на Уил. — Ти си изключително ценен във всяко едно отношение, Уил.