Усмивката на Джем вече бе на път да изчезне, когато Уил се изправи на крака. Теса си пое дълбоко дъх. Той бе толкова красив във вечерния си костюм, нямаше и съмнение, но той винаги бе красив; сега в него се бе появило нещо ново, някакъв по-дълбок пласт в синевата на очите му, някаква пукнатина в твърдата му и непробиваема броня, която го озаряваше отвътре. Това бе някакъв нов Уил, различен Уил, бе го виждала толкова рядко преди — Уил, когото вероятно само Джем познаваше. А сега тя никога нямаше да го опознае. Тази мисъл я прониза и натъжи, сякаш си спомни за някого, който бе умрял.
Той вдигна чашата си с вино.
— Не познавам други толкова прекрасни хора — каза той, — и не бих могъл да си представя по-радостна новина. Нека съвместният ви живот бъде дълъг и щастлив — очите му се взряха в очите на Теса, след това се спряха върху Джем. — Поздравления, братко.
Изведнъж всички заговориха вкупом. Софи остави каната и се приближи, за да прегърне Теса; Хенри и Гидеон стиснаха ръката на Джем, а Уил стоеше и гледаше, все още държейки в ръка чашата си. Сред гълчавата от радостни гласове единствено Шарлот бе запазила мълчание, сложила ръка върху гърдите си; Теса обезпокоено се наведе над нея.
— Шарлот, всичко наред ли е?
— Да — отвърна Шарлот, а след това повтори по-високо, — да, само това, че… и аз имам новина. Добра новина.
— Да, скъпа — каза Хенри. — Ние си възвърнахме Института! Но всички вече разбраха това…
— Не, не става въпрос за това, Хенри. Ти… — Шарлот издаде задавен звук, нещо средно между смях и хлипане. — Хенри и аз ще си имаме бебе. Момче. Брат Енох ми каза. Не исках да ви казвам, но…
Думите й бяха заглушени от радостния вик на Хенри, който бе напълно сащисан. Той грабна Шарлот в прегръдките си.
— Скъпа, това е чудесно, това е чудесно…
Софи почти извика и запляска с ръце. Гидеон изглеждаше толкова смутен, сякаш щеше да умре, а Уил и Джем си размениха озадачени усмивки. Теса също не можеше да спре да се усмихва; възторгът на Хенри бе толкова заразителен. Той се понесе във вихрен танц с Шарлот, а след това внезапно спря, ужасен, че танцът би могъл да се отрази зле на бебето, и я сложи да седне върху най-близкия стол.
— Хенри, чувствам се прекрасно и мога да вървя — възмути се Шарлот. — Както и да танцувам.
— Скъпа, ти си в особено положение! Трябва да останеш в леглото в оставащите осем месеца! Малкият Бюфорд…
— Няма да кръстя детето ни Бюфорд. Не ме е грижа, че баща ти се е казвал така, или пък, че това е типично йоркширско име… — вбесено започна Шарлот, когато на вратата се почука и вътре надникна рошавата глава на Сирил. Той се зазяпа във веселието, разразило се пред очите му, и изрече колебливо:
— Господин Брануел, тук има някой, който иска да се види с всички вас.
Хенри премигна.
— Някой, който иска да се види с нас ли? Но това е частна вечеря, Сирил. Освен това не чух звъна на камбаната…
— Тя е нефилим — отвърна Сирил. — Казва, че е много важно. Не може да чака.
Хенри и Шарлот изненадано се спогледаха.
— Е, добре тогава — най-после каза Хенри. — Въведи я, но й кажи, че трябва да е кратка.
Сирил изчезна. Шарлот се изправи, приглаждайки роклята си и оправяйки разпиляната си коса.
— Сигурно е леля Калида — каза тя озадачено. — Нямам представа кой друг би могъл да е…
Вратата отново се отвори и Сирил влезе вътре, следван от едно момиче на около петнайсет. Тя бе облечена в черно пътническо наметало и зелена рокля под него. Въпреки че Теса не я бе виждала преди, мигновено разбра коя е — позна я по черната коса, по теменуженото синьо на очите й, по грациозната извивка на бялата й шия, по изящните й черти, по сочните й устни.
Чу Уил, който внезапно и отривисто си пое дъх.
— Здравейте — каза момичето с глас, който прозвуча изненадващо меко и заедно с това изненадващо категорично. — Извинявам се, че наруших вечерята ви, но няма къде другаде да отида. Аз съм Сесили Херондейл. Дойдох, за да се обуча за ловец на сенки.