Бе стиснал здраво очи и отново се бе отдал на музиката, лъкът се плъзгаше по струните като плач. Понякога потребността от дрога бе почти непоносима, по-силна от глада и жаждата, по-силна от потребността от любов…
Свирих на годеницата си и един ден и ти ще свириш на твоята. Джем се бе вкопчил в тази мисъл. Понякога се питаше какво ли би било, ако гледаше момичетата така, както ги гледаше Уил, вперил в тях тъмносините си очи, сипейки обиди и комплименти, така че си изпросваше по някоя плесница почти на всяко коледно парти. Джем си мечтаеше за по-непринудено приятелство, когато някое красиво момиче започнеше да флиртува с него или когато се чувстваше особено самотен.
Само че самият той не мислеше, не бе в състояние да мисли непринудено за момичетата. Предполагаше, че няма да е невъзможно да завърже някоя любовна афера, но всъщност не искаше това. Искаше това, което бе имал баща му — любовта, описана от поетите. Начина, по който се гледаха родители му, спокойствието, което ги обгръщаше, когато бяха заедно. Подобието на любов не би му дало това и би било само загуба на време, а и щеше да изпусне възможността за нещо истинско, още повече, че не се бе сблъсквал с много такива.
Прониза го остра болка, когато потребността му от дрога се усили, и той засвири по-бързо. Опитваше се да не поглежда към кутията върху нощното си шкафче. В моменти като този се питаше защо просто не вземе наведнъж пълна шепа от праха. Повечето от пристрастените към уин фен го вземаха непрекъснато, докато не свършеха в гроба, покосени от еуфоричното усещане да се чувстват неуморими и непобедими и да имат сила и енергия като звезда. Убиваше ги еуфорията, разбиваща нервите им, съсипваща белите им дробове и изтощаваща сърцата им. Както бе казал старият автор в „Дао Дъ Дзин“56, светлината, която гори два пъти по-ярко, гори два пъти по-кратко.
Понякога Джем се чувстваше така, сякаш искаше да изгори. Понякога не знаеше защо се бореше срещу дрогата, защо смяташе за по-ценен по-дългия живот, изпълнен със страдания, пред краткия, лишен от болка. Но след това си казваше, че липсата на болка би било само илюзия, подобно на кукленската къща на Джесамин или историите на Уил за бордеи и кръчми.
И ако трябваше да бъде напълно честен, знаеше, че това би сложило край на опитите му да открие любовта, която бяха изживели родителите му. За това ли му бе необходима такава любов — за да изгори ярко в очите на някого?
Той продължи да свири. Музиката се усили до кресчендо. Дишаше тежко, на челото му и по ключиците му бе избила пот, въпреки хладния вечерен въздух. Чу как ключалката изщрака и вратата зад гърба му се отвори и почувства облекчение, но продължи да свири.
— Уил — промълви след секунда. — Уил, ти ли си това?
Но наоколо бе само тишина, нещо толкова нетипично за Уил. Може би Уил бе ядосан за нещо. Джем отпусна лъка и се обърна, смръщил вежди.
— Уил… — започна той.
Но не бе Уил. Бе някакво момиче, застанало нерешително на прага на стаята му. Бе облечена в бяла нощница и халат, наметнат върху нощницата. Сивите й очи бяха белезникави, но спокойни на лунната светлина, и сякаш нищо във външността му не я учудваше. Бе онова момиче, магьосницата, осъзна той внезапно, Уил му бе казал за нея; но не му бе казал за изумителния покой, излъчващ се от нея, който го успокояваше, въпреки страстното му желание да посегне към дрогата, нито пък му бе казал за усмивката, озаряваща лицето й. По всяка вероятност бе тук от няколко минути, заслушана в свиренето му: от изражението й и от замечтано наведената й глава можеше да се съди, че му се наслаждава.
— Вие не сте Уил — каза и осъзна, че това бе възможно най-глупавото нещо, което би могъл да каже. И когато тя се усмихна, усети как върху неговите устни също се прокрадва усмивка. В продължение на толкова дълго време човекът, когото най-много би искал да види в момент като този, бе Уил, а сега неочаквано установи, че за първи път се радва, че вижда не парабатая си, а някой друг.
Магнус Бейн лежеше на пода в бруклинското си жилище, вперил поглед в голия таван. Подът лепнеше, както и почти всичко останало в апартамента. Вълшебно вино, размесено с кръв, се стичаше на ручейчета по нацепените дъски на пода. Барът, който представляваше врата, сложена напряко върху два очукани метални контейнера за боклук, излезе от строя по някое време през нощта, когато се развихри ожесточената битка между един вампир и Бат — върколак от глутницата в центъра на града. Магнус бе доволен. Партито нямаше да е на ниво, ако нещо не бе потрошено.
56
„Канон за пътя (дао) и неговата блага сила (дъ)“ — философски трактат (IV–III в. пр.н.е.), смятан за първата философска книга в китайската история. За неин автор традиционно се смята Лао Дзъ.