Разнесоха се тихи стъпки и нещо се плъзна край гърдите му: нещо малко, меко и тежко. Той вдигна поглед и установи, че се взира в две раздалечени златистозелени очи, подобни на неговите. Бе Председателят Мяу.
Той погали котката, която доволно заби ноктите си в ризата му. От тавана върху главите им се посипаха няколко парти ленти и Председателят Мяу изплашено отскочи встрани.
Магнус се надигна с въздишка. Обикновено се чувстваше така след всяко парти — изморен, но твърде превъзбуден, за да заспи. Мислите му се въртяха около събитията от изминалата нощ, но като издраскано CD се връщаха непрекъснато към едно и също място и се въртяха около него, завихряйки спомените му като във въртоп.
Ах, тези деца нефилими. Не бе изненадан, че Клариса най-после го бе открила; знаеше, че заклинанията за блокиране на паметта нямаше да действат вечно. Бе го казал на Джослин, но тя бе твърдо решена да предпази момичето възможно най-дълго. Сега, когато я бе срещнал, осъзнаваща и разбираща всичко, се чудеше дали наистина се е нуждаела от цялото това предпазване. Бе буйна, импулсивна, смела… и късметлийка, като майка си.
Случваше се, когато вярваш в късмета си. Така или иначе нещо я бе отвело в Института на ловците на сенки, единствените, които можеха да я предпазят от Валънтайн. Колко жалко, че Мерис и Робърт не бяха тук. Неведнъж си бе имал работа с Мерис, но бяха изминали години, преди да види младата генерация.
Имаше само смътен спомен за посещението си при Мерис и Ходж и там в коридора имаше две момчета, на около единайсет, които препускаха напред-назад и се сражаваха с детски серафимски ками. Едно момиче с черна коса, сплетена на две плитки, ги гледаше и роптаеше на висок глас, че не са я включили. Почти не им бе обърнал внимание тогава.
Но сега — когато ги видя, остана поразен, особено от момчетата — Джейс и Алек. Когато имаш толкова много спомени, е трудно да определиш към кой точно искаш да се върнеш, както когато прелистваш книга, съдържаща хиляди страници, и се опитваш да откриеш в нея точно определен абзац.
Този път обаче знаеше какво му е нужно.
Прекоси, лазейки, нацепения под и коленичи, за да отвори вратата на дрешника. Разбута дрехите и различните пакети и еликсири, търсейки пипнешком това, което му трябваше. Когато излезе от дрешника, кашляйки от кълбата прах, влачеше обемист дървен сандък. Въпреки че бе живял дълго, предпочиташе да пътува с малко багаж — пазеше съвсем малко неща, които да му напомнят за миналото. Усещането му бе, че те ще го обременяват и ще му пречат да върви напред. Когато си безсмъртен, има опасност да загубиш твърде много време, връщайки се назад в миналото си.
Толкова отдавна не бе отключвал сандъка — пантите му заскърцаха така, че Председателят Мяу се скри под дивана, а опашката му потреперваше нервно.
Съдържанието на сандъка изглеждаше като съкровището на не особено изискан дракон. Металът и скъпоценните камъни по някои от предметите блестяха — Магнус извади една стара табакера за емфие с инициали У.С., капакът на която бе инкрустиран с проблясващи рубини и се усмихна на безвкусната вещ и на спомените, които тя пробуди в него. Останалите неща изглеждаха напълно обикновени: избеляла кремава панделка, принадлежала на Камила; картонено рекламно кибритче от Клуба на облаците с думите „Знам какво си“, изписани с дамски почерк от вътрешната страна на капачето; лимерик57, подписан О.Ф.О.У.У.; полуизгорял лист за писма от Хонконгския клуб, откъдето бе изключен не защото е магьосник, а защото не е бял. Докосна парче навито въже, някъде в дъното на сандъка, и си спомни за майка си. Тя бе дъщеря на холандски колонизатор и индонезийка, починала при раждане, чието име Магнус никога не узна.
Почти бе стигнал дъното на сандъка, когато намери това, което търсеше, и го извади, присвил очи: черно-бяла снимка, залепена върху твърд картон. Не би могла да съществува и нямаше да съществува, ако не бе обсебеността на Хенри от фотографията. Дори и сега Магнус можеше да опише как скрива глава и я изважда изпод покривалото на фотографския си апарат, как бърза с влажните плаки към тъмната стаичка, която си бе оборудвал в криптата, за да прояви филма, как крещи на обектите си да не се движат. В онези дни, сниманите трябваше да са застанали неподвижно пред обектива, за да направиш добра снимка. Нещо, което не бе лесно, помисли си Магнус, а ъгълчетата на устните му се извиха нагоре, за членовете на лондонския Институт.