— И ни дава отправна точка. Институтът в Йорк — каза Хенри, вдигайки поглед от чинията си. — Управляват го Старкуедър, нали? Така че би трябвало да разполагат с цялата документация.
— Алойзиъс Старкуедър е на осемдесет и девет — каза Шарлот. — Бил е съвсем млад, когато Шейд са били убити. Може би си спомня нещо за случилото се — въздъхна тя. — Най-добре ще е да му изпратим съобщение. О, боже. Това ще е доста неприятно.
— Защо, скъпа? — попита Хенри с типичния за него мил и разсеян вид.
— Баща ми и той бяха приятели, но след това се скараха ужасно заради някаква глупост и въпреки че това бе преди години, не си проговориха никога повече.
— Както е казано в поемата ли? — Уил, който въртеше около пръста си празната си чаена чаша, се изправи и издекламира:
— О, за бога, Уил, замълчи — каза Шарлот, изправяйки се. — Трябва да напиша писмо на Алойзиъс Старкуедър, което може да се изтълкува като разкаяние или извинение. Така че не ме разсейвай. — И тя се запъти към вратата, вдигайки полите на роклята си.
— Никакво внимание към изкуството — промърмори Уил, оставяйки чашата си. Вдигна поглед и Теса осъзна, че гледаше към нея. Тя естествено познаваше поемата. Беше на Колридж, един от любимите й поети. Имаше и нещо за любов, смърт и лудост, но тя не можеше да си спомни точно стиховете; не и в този момент, когато сините очи на Уил бяха вперени в нея.
— И разбира се, Шарлот не успя да хапне нищичко — каза Хенри, изправяйки се. — Ще отида да видя дали Бриджет няма да може да й занесе горе чиния със студено пилешко. Колкото до вас… — каза Хенри, ставайки от масата и правейки пауза, сякаш се канеше да им даде някаква задача, да ги изпрати да си легнат или да се върнат обратно в библиотеката, за да проучат нещо. Само че пропусна подходящия момент, погледна объркано и каза, преди да изчезне в кухнята: — Имате късмет, забравих какво исках да кажа.
В момента, в който Хенри излезе, Уил и Джем подхванаха разгорещена дискусия за обезщетенията, долноземците, съглашенията, споразуменията и законите, от която на Теса й се зави свят. Тя се изправи, без да каже нищо, и се отправи към библиотеката.
Независимо от огромните й размери и факта, че само малка част от книгите, подредени край стените, бяха на английски, това бе любимата й стая. Имаше нещо в миризмата на книгите, в аромата на мастило, хартия и кожа, и даже прахът в библиотеката сякаш бе различен от праха в другите стаи, изглеждаше златен на оскъдната магическа светлина, като цветен прашец, посипал се върху полираната повърхност на дългите маси. Чърч, котаракът, бе заспал върху един висок стелаж, с опашка, увита около главата; Теса го заобиколи, приближавайки се към малкия по обем раздел на поезията, който се намираше край невисоката стена отдясно. Чърч обожаваше Джем, но често хапеше останалите, при това без предупреждение.
Тя намери книгата, която търсеше, и се отпусна на колене пред стелажа с книги, разлиствайки книгата, докато намери точната страница, сцената, в която възрастният мъж в „Кристабел“ разбира, че момичето, което стои пред него, е дъщеря на най-добрия му приятел, който сега е най-омразният му враг, човека, когото никога няма да забрави.
Гласът, който се раздаде над главата й, бе безгрижен и провлечен и — познат до болка.
— Проверяваш дали цитатът е точен ли?
Книгата се изплъзна от ръцете й и падна на пода. Тя се изправи и онемяла наблюдаваше как Уил се навежда, за да вдигне книгата и след това й я подава възможно най-любезно, типично в негов стил.