— Ричард и Елизабет Грей бяха проучени много внимателно — каза Инквизиторът. — Няма никакви факти, които да сочат, че някой от тях не е бил човек. Момчето, брат й, също е човек. Много възможно е Мортмейн да е смятал, че бащата на момичето е демон, но, ако това е така, изниква въпросът защо липсват магьосническите знаци.
— Всичко свързано с вас е много любопитно, включително и способностите ви — Консулът я гледаше със спокойните си светлосини очи. — Значи нямате представа какво ги е породило и какъв е пределът им? Опитвали ли сте с нещо, принадлежало на Мортмейн? За да дали видите дали можете да стигнете до спомените или мислите му?
— Да, опитах. С едно негово копче.
— И?
Тя поклати глава.
— Не се получи. В него нямаше искра, нямаше… нямаше никакъв признак на живот. Нищо, с което да мога да се свържа.
— Колко удобно — промърмори Бенедикт, достатъчно тихо, за да не бъде чут, но Теса го чу и пламна.
Консулът й даде знак, че може отново да се върне на мястото си. Когато го направи, тя мерна за миг лицето на Бенедикт Лайтууд. Устните му бяха свити в тънка гневна линия. Учуди се какво толкова бе казала, че да предизвика гнева му.
— И никой не знае абсолютно нищо за Мортмейн, след… спречкването на госпожица Грей с него в Храма — продължи Консулът, когато Теса се върна на мястото си.
Инквизиторът размаха няколко от листовете, които се намираха върху катедрата.
— Къщите му са били претърсени и се е оказало, че са напълно опразнени, нямало е никакви негови вещи. Претърсени са били и складовете му и резултатът е идентичен. Приятелите ни от Скотланд Ярд също са провели разследване. Той просто е изчезнал. В буквалния смисъл, както ни каза нашият млад приятел Уилям Херондейл.
Уил се усмихна сияйно, сякаш бе получил комплимент, но на Теса не й убягна ехидността, стаена под тази усмивка, ехидност, която й напомни блестящите ръбове на бръснач.
— Предложението ми е — заговори Консулът — Шарлот и Хенри Брануел да бъдат порицани и през следващите три месеца всички техни действия, свързани с Клейва, да ми бъдат докладвани за одобрение.
— Милорд — прозвуча в този момент твърд, ясен глас. Всички се обърнаха, изумени; Теса осъзна, че не се случваше често някой да прекъсне Консула. — Бих искал да кажа нещо, ако ми разрешите.
Консулът вдигна вежди.
— Бенедикт Лайтууд — рече той. — Имахте възможност да се изкажете преди малко по време на разпита.
— Тогава нямах какво да кажа — отвърна Лайтууд. Острият му клюнообразен профил изглеждаше още по-остър на магическата светлина. — Но сега искам да оспоря предложението ви.
Консулът се наведе напред върху катедрата. Беше едър и широкоплещест мъж, с дебел врат, а ръцете му бяха толкова големи, че можеше да извие гърлото на Бенедикт само с едната от тях. На Теса ужасно й се прииска той да го направи. Бе видяла достатъчно, за да не харесва Бенедикт Лайтууд.
— И защо?
— Мисля, че дългогодишното ви приятелство със семейство Феърчайлд ви е направило сляп за слабостите на Шарлот като ръководител на Института — каза Бенедикт и всички ахнаха при тези думи. — Гафовете, допуснати в нощта на пети юли, не само злепоставиха Клейва, но и станаха причина да изгубим Пиксиса. Необмисленото нападение срещу Де Куинси нанесе непоправим удар върху взаимоотношенията ни с лондонските долноземци.
— Вече постъпиха доста молби за обезщетения — избоботи Консулът. — Те ще бъдат удовлетворени съобразно закона. Но едва ли обезщетенията са това, което ви вълнува, Бенедикт.
— Но това далеч не е всичко — продължи Бенедикт, а гласът му се извиси. — Най-лошото е, че тя остави един опасен престъпник, кроящ планове да съсипе и унищожи ловците на сенки, да избяга, и ние дори нямаме представа къде би могъл да е той. Така че и отговорността за намирането му, където и да се крие, също лежи върху плещите на този, който допусна той да избяга.
Той отново извиси глас. Разнесе се глъчка. Шарлот бе ужасена, Хенри объркан, а Уил вбесен. Консулът, чиито очи потъмняха, когато Бенедикт спомена Феърчайлд — това вероятно е семейството на Шарлот, помисли си Теса — запази мълчание, докато шумът не утихна. След това каза:
— Омразата ви към предводителя на Анклава няма да ви донесе дивиденти, Бенедикт.
— Моля за извинение, Милорд. Но не вярвам, че оставането на Шарлот Брануел начело на Института — още повече, когато за всички е ясно, че ангажиментът на Хенри Брануел е само фиктивен — е в интерес на Клейва. Смятам, че Институтът не може да се ръководи от жена. Когато вземат решения, жените не разсъждават логично, а следват емоциите, идващи от сърцето. Не се съмнявам, че Шарлот е чудесна жена, но един мъж не би могъл да бъде измамен от жалък шпионин като Натаниъл Грей.