— А ти наистина ли беше зверче?
— О, да. Казаха ми, че съм те ритнала — и то няколко пъти — но това беше много, много отдавна. Вече съм достатъчно голяма и мисля, че сега прякорът е неподходящ. Не съм удряла никого от години.
Колин се облегна на парапета така, че да премести тежестта от болния си крак.
— Къде сме се срещали?
— В дома на баща ти в провинцията. Заедно с родителите ми бяхме на гости, а ти се беше върнал от Оксфорд. Брат ти току-що се беше дипломирал.
Колин не помнеше нищо, но това не го учуди. Родителите му непрекъснато посрещаха гости, на които той почти не обръщаше внимание. Баща му беше прекалено добър и милозлив човек и в дома му обикновено идваха хора, изпаднали в беда, които търсеха помощта му.
Скръстила скромно ръце, тя изглеждаше много спокойна. И все пак Колин забеляза побелелите й пръсти, които очевидно стискаше или от страх, или от притеснение. Не беше толкова хладнокръвна, колкото й се искаше и той веднага усети уязвимостта й. И като се помъчи да намери начин да я успокои попита:
— Къде са родителите ти сега?
— Баща ми почина, когато бях на единадесет години, а майка ми умря на следващото лято. Сър, ще ми разрешите ли да ви помогна да съберете книжата си? — смени темата тя.
— Какви книжа?
Алесандра се усмихна очарователно.
— Тези, които изпуснахте.
Той погледна надолу и видя разпилените документи по стълбите. Почувствува се като пълен глупак, застанал там с ръка във въздуха. Колин се усмихна на собствената си разсеяност. „Не съм по-различен от Фленаган — помисли си той, — но той поне има приемливо извинение за глупавото си държание, защото е млад, неопитен и има още какво да научи.“
Но с Колин нещата стояха другояче. Той беше доста по-възрастен от прислужника си и по години, и по опит. Успокои се с мисълта, че тази вечер беше преуморен и сигурно това е причината да се държи като глупак.
Но тя наистина е дяволски красива. Той въздъхна дълбоко.
— Ще събера книжата по-късно — рече той и попита безцеремонно. — Защо всъщност си тук, принцесо?
— Брат ти и жена му са болни. Аз трябваше да отседна у тях, но в последния момент се почувствуваха неразположени и ми беше наредено да дойда тук, докато те оздравеят.
— Кой ти нареди?
— Баща ти.
— И какво го е накарало да постъпи така?
— Той е мой настойник, Колин.
При тази новина, Колин не можа да скрие изненадата си. Баща му не беше споменавал, че има повереница, макар Колин да съзнаваше, че това не му влиза в работата. Баща му си имаше адвокат и рядко се доверяваше на синовете си.
— Да не би да си дошла в Лондон за сезона?
— Не — отвърна тя, — но очаквам с нетърпение да посетя някои от приемите и се надявам да разгледам забележителностите.
Любопитството на Колин се усили. Той пристъпи още една крачка към нея.
— Наистина не исках да те притеснявам — продължи тя. — Предложих да наема собствена къща или да отида в тази на родителите ти, но баща ти не искаше и да чуе за това. Каза ми, че не е съгласен. — Тя въздъхна дълбоко. — Опитах се да го убедя, но не можах да го придумам.
Милостиви Боже, каква чаровна усмивка, и заразителна при това. Той се улови, че й се усмихва.
— Никой не е в състояние да надприказва баща ми — съгласи се той. — Ти все още не си ми казала защо си тук.
— Не съм ли? Много е сложно. Преди не беше необходимо да идвам в Лондон, но сега…
Той поклати глава.
— Непълните обяснения ме вбесяват. Аз съм изключително прям — черта, която съм наследил от баща си, или поне така са ми казали. Възхищавам се пред честността, защото е рядко качество и докато си гостенка в моя дом бих оценил искрените отношения. Съгласна ли си?
— Да, разбира се.
Тя отново стисна ръце. Трябва да се е уплашила. Вероятно се е държал като грубиян. Само Бог знае, че се чувствува такъв. Съжаляваше, че тя се страхува от него, но все пак беше доволен, защото в крайна сметка успя да се наложи. Тя не възрази срещу неговото условие и не се опита да се преструва на свенлива. Той ненавиждаше фалшивата свенливост в жените.
С пресилено благ тон попита:
— Имаш ли нещо против, ако те помоля да ми отговориш на няколко въпроса?
— Не, разбира се. Какво би искал да узнаеш?
— Защо са ти телохранители? Сега след като си вече тук, не трябва ли да ги освободиш? Или си решила, че мога да ти откажа гостоприемството си?
Тя отговори на последния въпрос.
— Никога не съм си мислила, че ще откажете да ме приютите, сър. Баща ви ме увери, че ще бъдете благосклонен към мен. Фленаган ви предаде писмото. Баща ви също настоя да задържа охраната. Реймънд и Стефан са наети от игуменката на манастира, където живеех, за да ме придружат до Англия, а вашият баща настоя да ги задържа. Те нямат семейства, които да им липсват, а и са много добре платени. Не трябва да се безпокоите за тях.