Лаура Себастиън
Принцеса на пепелта
Принцеса на пепелта #1
НА ДЖЕСИ И ИДЪН,
Нека винаги да взимате
правилните решения
дори когато са трудни.
ТОРА
— ТОРА!
Обръщам се и виждам как Кресцентия се носи към мен по коридора на двореца, а розовите й копринени поли се вдигат, докато тича. Красивото й лице е озарено от широка усмивка.
Двете й прислужнички се мъчат да не изостават от нея, а измършавелите им тела се губят в домашно ушити рокли.
Не поглеждай към лицата им! Не гледай! От гледането никога не идва нищо добро. От зърването на празните им очи и гладните им усти. От това гласът става по-силен. А когато гласът става по-силен, императорът се ядосва.
Аз ще се грижа императорът да е щастлив, а той ще осигури безопасността ми. Такива са правилата.
Фокусирам се върху приятелката си. Крес прави всичко по-лесно. Тя носи щастието си като слънчеви лъчи, които греят и затоплят хората около нея. И тъй като знае, че имам нужда от повече топлина, отколкото повечето хора, въобще не се колебае да закрачи с мен и да ме хване здраво за ръка.
Кресцентия притежава свободата да изразява привързаността си, която малцина благословени люде имат. Тя никога не е обичала някого, когото да загуби после. Нейната безгрижна, детска красота ще се запази, докато остарее — деликатните й черти и широко отворените й кристалноясни очи, които никога не са виждали ужаси. Бледоруса коса, висяща в дълга плитка, преметната през рамо, обсипана с десетки божествени камъни, които блещукат в изсипващата се през витражите слънчева светлина.
Не мога да гледам към тях, но, така или иначе, ги усещам. Леко привличане, някъде под кожата ми, ме тласка към тях, предлага ми властта им, само да пожелая да я взема. Но аз не ще го сторя. Не мога.
Преди време, за да носи дори един-единствен камък, човек рискуваше здравия си разум и живота си дори, като боготвореше избрания от него бог в една от четирите мини — Хаза, Глейди, Сюта или Озам. Ако впоследствие биваше благословен от бога си и оцелееше, той придобиваше определени дарби и се вричаше във вярност на своята кралица като неин пазител.
Но това беше преди цяла вечност. Преди.
Сега, придворните плащат цяло състояние, за да се покрият с божествени камъни, само и само да притежават едва частица от силата им. Камъните от Сюта, които носи Крес, или водните скъпоценни камъни, както ги наричат каловаксийците, биха могли да дадат на напълно подготвен пазител съвсем ново лице, но на Крес те са осигурили сияйна кожа, красива руменина върху устните и бузите, както и блясък в златната й коса.
— Тате ми изпрати стихосбирка от Лира — уведомява ме тя. — Трябва да я вземем в беседката и да я преведем. Да се насладим на слънцето, докато все още го има.
— Не знаех, че говориш лирийски — изненадвам се аз.
Бузите й се изчервяват и стават още по-розови.
— Само няколко фрази — разяснява тя и маха пренебрежително с ръка. — Но тате е накарал поета да преведе няколко строфи, така че да мога да разгадая останалото. Знаеш колко обича пъзелите той.
Представям си как бащата на Крес притиска камата си във врата на някой беден, изтерзан поет, докато той се е превил над творбата си, по същия начин, по който толкова отдавна държеше камата си, притисната към майка ми. Страхът в очите й. Ръката й в моята. Гласът й — силен и ясен дори и в онзи миг.
Не, няма да мисля за това. Ще се побъркам, ако не се спра.
— Е, ще го решим по-бързо, ако сме двете — отвръщам й с усмивка.
— Може би Дагмар ще бъде там — отбелязва с надежда Кресцентия, като снишава гласа си до заговорнически шепот. — Ти пропусна… смелия й моден избор на обяда на графинята вчера.
Не ме интересува. Тази мисъл изниква внезапно и остро като ужилване от пчела. Не ме интересува дори ако Дагмар е присъствала на обяда гола. Не ми пука за нищо от това. Избутвам мисълта дълбоко надолу и я погребвам. Подобни мисли не принадлежат на Тора. Те са на Гласа. А гласът ще ми създаде неприятности. Присламчвам се към Крес, към разбираемия й ум, към простичките й забавления.
— Съмнявам се нещо да може да бие перата от щраус, с които се беше покрила миналия месец — шепна в отговор аз и я карам да се кикоти.
— О, този път беше доста по-зле. Роклята й беше от черна дантела. Човек на практика можеше да види бельото й… или липсата на такова!
— Не! — изписквам аз и стискам ръката й още по-здраво.
— Да! Говори се, че тя се надява да впримчи херцог Кларънс — разяснява ми тя. — Макар че защо й е, въобще не мога да си го представя. Той е достатъчно възрастен да й бъде баща, а и освен това мирише на мърша. — Тя сбърчва нос.