Преглъщам. Изобщо не се чувствам като кралица. Една истинска кралица може да претегли на кантара — живота на мнозината хора срещу живота на един човек, но аз не мога. Единственото, което виждам, е Елпис. Единственото, което чувам, е гласът на Блейз, който ми казва, че тя е моя отговорност. Аз поисках това от нея, аз я доведох тук, аз почти я убих. Дължа й това. Дори и ако императорът не я пощади, поне ще има бърза смърт като на Гаци. Не с Енкатрио.
— От Сенките ми — изричам аз, вярвайки, че те отдавна са изчезнали. — Те от месеци са заменени от бунтовници. А откъде са я намерили те, не знам.
Императорът се намръщва и прави жест към стража, който отново накланя флакона.
— Не знам! — извиквам аз, борейки се с пазача, който ме държи, но не успявам да постигна нищо. — Кълна се, не знам нищо повече!
Те обаче не спират. Стражът, държащ Елпис, накланя флакона достатъчно, че да капне една капка, преди да стисне носа й, за да я погълне. Звукът, който изригва от нея, не прилича на нищо, което съм чувала досега — дрезгав вик на умиращо животно, който вибрира през цялото ми тяло и стърже по кожата ми като нокти. Аз се боря със стража си и лакътят ми излита нагоре. Нещо изпуква и единият от стражите започва да ниже ругатни, но захватът му така и не се разхлабва.
Елпис се отпуска върху нейния страж, а очите й са наполовина затворени. Кожата на врата й започва да се овъглява, става сива и суха. Едва се чува тихичко скимтене.
— Имаме още доста път да извървим — изрича провлечено императорът. — Ти какво прави тази вечер?
Преглъщам и откъсвам очите си от Елпис. Това поне няма да ни струва нищо.
— Аз трябваше да убия принца, преди да избягам.
С изгорено гърло, Елпис не може да направи нищо повече освен да поклати лекичко глава.
— Къде да бягаш? — притиска ме той. — С кого?
Отварям устата си, за да отговоря, мъча се да измисля някаква лъжа — каквато и да е лъжа. Тя няма да има значение. И двете с Елпис ще сме мъртви, когато се разкрие, че това е лъжа, а Блейз и другите ще бъдат надалеч. Но това не е толкова просто. Императорът ще пристигне, в която и страна назова, с батальони, войници и берсеркери. Ще започне там война. Не мога да изрека такива думи.
Императорът очевидно очаква това. Изглежда, че той го иска. С радост, отново се обръща към стража и наблюдава Елпис така запленено, че на мен ми се повдига.
Елпис се дърпа, стражът се мъчи да я задържи неподвижна, докато отново повдига флакона към устните й. Тя изстенва и очите й намират моите. Болката в тях кара стомахът ми да се свие, но в тях има и нещо друго. Осъзнавам го секунда по-късно: решимост.
Стражът тръгва да излива още малко от отварата в гърлото й, но вместо това Елпис изпива всичко, до последната капка, преди изненаданият страж да може да издърпа флакона.
Извиквам низ от астрейски думи, които майка ми никога не ме е учила, и се боря със стража, който ме държи, влагайки в битката всичко от себе си. Аз трябва да стигна до Елпис. Аз трябва да я спася. Но стражът не разхлабва захвата си и единственото, което мога да направя, е да гледам как Елпис пада на земята, потръпвайки, свивайки се в себе си като детето, което е. Овъгляването се разпростира от гърлото надолу, докато тя изгаря отвътре навън. Миризмата на опечена плът изпълва стаята и придворните зад мен започват да изпитват пристъпи на гадене, сякаш те са тези, които страдат.
Когато тя най-сетне застива, почернялата й уста е като замръзнала в безмълвен писък.
Смътно чувам заповедта на императора телата им да бъдат изнесени. Един пазач започва да дърпа Елпис така, сякаш тя не е нищо повече от парцалена кукла. Главата й виси отпуснато на шията й, а очите й са милостиво затворени.
Тя беше моя отговорност и аз не можех да я спася. Ако съжалявам за нещо, то е за това. Твърде много хора са загинали заради мен и сега аз съм почти благодарна, че на това ще се сложи край.
Императорът слиза от трона на майка ми, а стъпките му отекват силно в смълчаната зала, докато пристъпва към мен. Аз не мога да го погледна, неспособна да отклоня очите си от дирята от пепел, която трупът на Елпис оставя след себе си, но той ме хваща за брадичката и ме принуждава да погледна нагоре, така че единственото, което виждам, е лицето му — червено, остро и студено.
— Срамота е — шепне той, така че само аз и стражите, които ме държат, да могат да го чуят. — Ти щеше да си такава красива императрица.
Преглъщам сълзите си. Те са за Елпис. Императорът не заслужава да ги види. Ако стражите не ме държаха толкова здраво, щях да му се нахвърля и да му причиня каквато вреда мога да сторя, преди да ме спрат — щях да му избода очите, да му разбия главата в камъните, да взема меча на стража и да го пробода в сърцето. Има толкова много начини да нараниш някого за секунди и аз бих измислила още десетки. Но стражите най-вероятно усещат отчаянието ми, защото ме държат здраво, все едно съм заплаха.