Затова правя единственото нещо, което мога — заплювам го. Плюнката ми се приземява точно под окото му — блестяща и влажна.
Задната част на ръката му удря лицето ми и пръстените му ме разкървавяват. Силата на удара му би трябвало да ме запрати отново на земята, но стражите ме държат.
— Отведете я! — нарежда императорът на стражите ми. — Подгответе екзекуцията й за изгрев-слънце, така че всички да я видят. Искам светът да знае, че Принцесата на пепелта е мъртва.
КИЛИЯ
ИМПЕРАТОРЪТ НЕ ДОПУСКА ЧЕСТО ГРЕШКИ, но този път той направи една, когато не ме уби веднага. Той смята, че е умно да се изчака, за да се събере по-голяма публика, и астрейска публика, която да бъде допълнително пречупена, след като види как ме убиват. Аз виждам логиката му, но в плана му има един недостатък.
Бях готова да умра за каузата си. Бях убила тейна по пътя си надолу и това ми беше достатъчно. Бях се предала. Бях готова да приветствам майка си и Ампелио в Отвъдното и да гледам как страната ми се надига отново без мен. Не исках повече да се боря. Не исках повече да чувствам как сърцето ми се къса при всеки избор, който правя. Смъртта щеше да е по-лесният избор.
Но сега не мога да изтрия образа на изпепеленото тяло на Елпис от ума си. Не мога да забравя начина, по който императорът се усмихваше, докато гледаше как това се случва. Колкото и да копнея да видя отново майка си, аз все още не съм готова. Не съм приключила с този свят, не съм свършила с него.
Охраната ме отвежда долу в тъмницата, която е под двореца — лабиринт от наблъскани, мръсни килии, които майка ми никога не бе използвала по време на управлението си. Тя смяташе, че такава съдба е твърде жестока дори и за престъпници, вместо килиите тя ги изпращаше да си отработят престъпленията в далечните територии.
Това са същите килии, които Блейз и аз изследвахме като деца. Нозете ми разпознават пътя. Мога да видя схемата в главата си толкова ясно, сякаш е карта, а и знам, че Блейз също си ги спомня.
Те ме заключиха в студена килия, отделно от другите затворници — без одеяло, храна или дори набор от дрехи, които да не са покрити с кръв. Толкова е тясно, че не мога да повдигна ръцете си, а тази тъмнина съществува само в кошмарите. Тежката ключалка изскърца, щом я приплъзнаха, а ботушите им отекнаха по коридора.
Веднага щом останах сама, избухнах в смях. Не можех да го контролирам, а и не държах. Няма кой да ме чуе толкова надълбоко под земята, а ако има такива, нека се оплачат на императора.
Нека той повярва, че съм луда. Това определено няма да е най-голямата грешка, която ще е направил тази вечер.
Трябваше да ме убие, когато имаше шанса.
Не знам колко време е минало, преди смехът ми да утихне, или още колко време се изнизва, преди стъпките да разцепят тишината. Тези са много по-тихи от стъпките на стражите. Прекалено са тихи, за да идват от Блейз. Може би е Артемизия? Аз се стрелвам към решетките и се опитвам да видя надолу по коридора, но там е твърде тъмно, а аз не смея да извикам име.
Бледата светлина от една свещ се отразява зад ъгъла и идва към мен, става все по-ярка и осветява момичето, което я държи. Налага ми се да заглуша вика си на изненада, когато тя спира пред вратата на килията ми, а лицето й се озовава на сантиметри от моето.
Кресцентия може и да е оцеляла от Енкатрио, но отровата я е променила. Меката й розова кожа е станала бледа като тебешир, дори на светлината на свещта се вижда сивкавия блясък, с изключение на шията й, която е черна като въглен от челюстта до ключицата и груба като неполиран камък. Косата, веждите и миглите й са се превърнали от бледо злато в заслепяващо, крехко бяло. Преди косата й падаше на вълни до под кръста, но сега тя стига едва до раменете й, оръфана и начупена по краищата. Опърлена.
Но не е само отровата. Момичето, стоящо от другата страна на решетките на килията, не е онова, което съм познавала през последните десет години — онова, с което се преструвах, че съм сирена, с което се смеех и клюкарствах. Онази Кресцентия беше хубава, сладка и винаги се усмихваше, а това момиче има зачервени очи с ледено изражение. Вече никой не може да я нарече сладка — яростна, поразителна, красива може би, но не и сладка. Когато се срещнахме, аз си помислих, че тя прилича на богиня, и това все още е в сила. Но в нея вече не виждам Евавия, а сестра й Немия — богинята на отмъщението. Преди тя ме гледаше с обич, все едно, че сме сестри. Сега омразата се излъчва от нея на осезаеми вълни.