Не мога да не се засмея.
— Това може и да е вярно, но в дългия ти опит, Блейз, имаш ли спомен някога да си могъл да направиш нещо, за да ме спреш? — Неговото мълчание е единственият отговор, от който се нуждая. — Добре. Тъй като сме притиснати от времето, нека да пропуснем частта, в която ти ми обясняваш колко безразсъдно е това и ми изброяваш десетките неща, които биха могли да се объркат, и вместо това просто се съгласи да направиш онова, от което имам нужда.
Устните на Блейз трепват, но дали е от удоволствие, или раздразнение, не бих могла да кажа. Предполагам, че има по малко и от двете.
— Добре, Ваше Височество. Какво бихте искали да направя?
— Като начало, върни решетките в първоначалното им положение — заявявам аз. — Все още няма да си тръгвам.
СПАСЕНИЕ
НЕ ЗНАМ КОЛКО ВРЕМЕ МИНАВА, а и не се опитвам да разбера. Не знам дали са минали секунди, или часове, откакто Блейз си тръгна. Единственото, което осъзнавам, е, че не си изиграх картите, и стражите ще дойдат за мен всеки момент, за да ме отведат на градския площад и да ме освободят от тази глава.
Но аз вярвам на Сьорен. Блейз ми каза, че идеята ми е глупава, но той не видя лицето на Сьорен в тунела. Не знае как принцът все още ме обича дори като държах камата си притисната в гърба му. Със сигурност ме обича и сега.
И аз все още го обичам, макар че би било много по-лесно, ако не беше така. Ако бях успяла да го убия, както се очакваше от мен. Досега щях да съм на половин свят разстояние оттук, недосегаема. Щях да съм свободна вместо в килия. Въпреки това не мога да се принудя да съжалявам. Защото знам. Знам, че все още имам шанс за свобода и шанс за бунт, в който може и да успеем и да не загубим.
Освен ако.
Освен ако императорът не го наблюдава толкова внимателно, колкото и мен.
Освен ако той не е затворен в килия близо до моята.
Освен ако той не е започнал да вярва, че всичко е било игра.
Но Сьорен е достатъчно умен, за да избяга от десетки стражи, от десетки клетки. Що се отнася до третото, той е твърде упорит. Дори и да има съмнения, ще иска да получи обяснение от мен и тогава ще мога да си го върна. Именно на това разчитам.
Трябва да съм заспала, защото ме пробужда звук от дрънченето на връзка ключове. Изправям се бързо и примигвам, очаквайки да видя там страж, който да ме отведе за екзекуцията ми, но това е Сьорен. Разбира се, че е Сьорен. Как можах въобще да се усъмня в него? Той е със същите дрехи, които носеше и по-рано, но сега те са разкъсани и пропити с кръв.
— Няма много време. — Дишането му е накъсано. — Някой скоро ще открие охраната и ти ще бъдеш първият затворник, когото ще проверят.
— Ти ме спасяваш — изричам аз бавно.
Дори и в най-простия план, който изложих пред Блейз, нещата не се случваха така. В моя план той пристигаше тук ядосан, наранен и изискващ обяснения, които не бях сигурна как да дам.
— Опитвам се — отвръща той и отваря вратата.
— Но тейнът, Кресцентия…
Той вдига ръка, за да ме спре.
— Сега и двамата вече имаме кръв по ръцете си.
— Аз се опитах да те убия — напомням му аз.
— Но не го направи. Ти ми прости. Сега и аз мога да ти простя.
Аз обаче не съм му простила. Просто не знам откъде да започна.
— Това, което казах на императора…
— Да. Със сигурност бих искал да чуя повече за това, но не съм убеден, че сега е най-подходящият момент — продължава той, докато поглежда през рамо. — Но си обещах, че ще те отведа оттук, и възнамерявам да си изпълня обещанието. Имам много въпроси и ако трябва да съм честен, и някои опасения, но за тях ще има достатъчно време утре. Първо обаче трябва да оживеем дотогава.
— Но…
— Обичаш ли ме? — прекъсва ме той.
— Да — изричам аз и това не е лъжа.
— Тогава имам план.
Неговото открито лице и сляпо доверие карат очите ми да се изпълнят с топли сълзи, на които няма да позволя да потекат. Но той е прав. В момента нямаме време за подобни неща.
— Какъв е планът ти? — питам аз вместо да побързам.
— Баща ми няма да спре да ни търси, без значение къде ще отидем — отбелязва той. — Рано или късно ще ни се наложи да му се противопоставим.
Убеждението в гласа му ме изненадва.
— И ти си готов да направиш това? — питам го аз.
Той поглежда настрани.
— Аз никога не съм искал да бъда император, Тора — признава той.
Името, с което ме назовава, ме дразни, но сега го игнорирам.
Той продължава.
— Но не мисля, че имам избор. Не и след Вектурианските острови. Той е жаден за власт и е луд и не само твоите хора страдат от него. — Той прави пауза. — Това, което каза на баща ми… Това, в което го обвини… — Той започва, но не успява да изрече думите. Макар и да е смятал, че баща му е способен да извърши множество ужасни неща, никога не си е представял, че ще посегне на майка му.