— О, да. Толкова ти завиждам, Тора. Жълтото ми стои ужасно, но на теб ти стои така добре — уверява ме тя и стиска ръката ми, докато ме отвежда към далечния край на банкетната маса, надалеч от кралското семейство и пронизващия поглед на принц Сьорен.
— Принцесо на Пепелта! — Гласът на императора изпраща лед надолу по гръбнака ми, но аз потискам треперенето си, докато се обръщам към него с подготвена мила усмивка. Неговите бледосини очи, които ме наблюдават над бокала с вино, вдигнат в подигравателен тост за мен, са твърди. Подутото му лице вече е червено от опиянение. — Ти си нашият почетен гост. Мястото ти е тук! — Той прави жест към един празен стол досами принц Сьорен.
Кресцентия стиска ръката ми утешително, когато аз я оставям, за да се приближа до императора.
Правя реверанс пред краката му и когато той протяга ръка към мен, целувам пръстена на най-малкия му пръст — онзи, който носеше майка ми, а преди нея и нейната майка. Онзи, който тя ми позволяваше да нося понякога, макар той да беше твърде голям дори и за палеца ми.
Понечвам да се изправям, но ръката му ме докосва по бузата и ме задържа на място. Преборвам се със себе си, за да не се отдръпна. Сега, повече отвсякога, трябва да поддържам щастието на императора, защото аз съм единствената надежда на моя народ.
Някои битки не си заслужава да бъдат водени. Някои битки мога само да загубя. Затова аз се опирам на неговото докосване като верния поданик, в който са ме превърнали. Оставям го да ме бележи с пепеляв отпечатък на ръка.
Ръката му се отпуска и той се усмихва самодоволно, преди да ми махне да седна.
Докато преди това очите на принца бяха залепнали върху мен като кал, сега той се държи, сякаш изобщо не съм тук. Не отмества очите си от чинията с храна, поставена пред него. Не може да е разказал на баща си за по-раншния инцидент, защото в противен случай аз вече щях да съм си платила за това. Но защо не? Императорът търгува с услуги срещу информация и въпреки че принц Сьорен е негов единствен син и наследник, той също се бори за благоразположението на баща си толкова усърдно, колкото и всеки друг. Не знам защо не се е възползвал от случилото се с мен. Та аз със сигурност съм съсипала костюма му.
До мен застава едно момче роб, което трупа в чинията ми риба на скара с подправки по астрейска рецепта. Повечето каловаксийците имат трудности с това да я смелят, но тази вечер тя е по-скоро е символ, отколкото угощение. Храната, музиката, дрехите са астрейски, но на самите астрейци — на нас — вече не ни е разрешено да съществуваме. Каловаксийското господство е пълно.
Момчето роб ме бутва по рамото, докато поставя поредното филе в чинията ми, но това не ми прави впечатление. Аз не си позволявам да го погледна толкова близо до императора, който е обезглавявал астрейци пред мен и за доста по-невинни погледи. Вече имам достатъчно кръв по ръцете си за един ден.
Вместо това се взирам в чинията си, наблюдавам как пепелта се сипе и броя люспите. Това е единственият начин, по който мога да издържа вечерята, без да закрещя.
Той отново се блъсва в рамото ми, при това този път без никаква причина. Император Корбинян, за щастие, е потънал в разпален разговор с някакъв лорд, който е на гости, и чието име не знам, но мътните, отнесени очи на императрицата проблясват към мен и се присвиват за миг, преди отново да погледнат встрани.
Всички казват, че тя полудява, но на моменти аз съм виждала в очите й такава яснота, която е парализираща. Сякаш току-що се е събудила в свят, който изведнъж изобщо не разбира. Тази вечер яснотата в погледа й я няма. Основното ядене все още не е сервирано, а тя вече е напреднала с чашите.
Никой друг не забелязва императрицата. Очите им преминават през нея, сякаш тя е призрак. Аз самата не съм съвсем сигурна дали това не е така.
Моята чиния е пълна с много повече, отколкото мога да изям, но момчето не се отдалечава. Трябва да е или луд, или да е решил да се самоубие, или и двете.
— Желаете ли нещо друго, милейди? — пита ме то. — Може би вино?
Гласът му събужда спомен, макар да не мога точно да го свържа с нещо. Ще го погледна, но само колкото да го накарам да си тръгне. Не повече. След избухването ми по-рано, императорът ще търси извинение, за да удари наново, но аз няма да му го дам. Само че когато очите ни се срещат, замръзвам.
Лицето му е мършаво, косата — подстригана късо до скалпа, брадата му — набола. Един сбръчкан белезникав белег прорязва кафявата му кожа. Но когато се взирам в него, виждам момче с ябълковидни бузки, седящо до мен по време на уроците — винаги в конкуренция с мен за благоразположението на учителя. Виждам състезания, които винаги губех, защото краката ми не бяха толкова дълги, колкото неговите. Виждам сериозни зелени очи, които проверяват одрасканото ми коляно, и чувам нежния му глас да ме убеждава как всичко ще бъде наред, как ме умолява да спра да плача.