— Блейз.
Не се усещам, че съм го изрекла на глас, докато принц Сьорен не се обръща към мен.
— Моля? — казва той.
— Аз… Аз казах моля. Малко вино ще бъде прекрасно. Моля.
Очите на Блейз прескачат към принц Сьорен, а после се връщат към мен. Той кимва рязко, но очите му са изпълнени с обещание. Какво прави тук? Ако работеше в замъка, аз определено щях да съм го забелязал досега, нали? Неговото появяване в същия ден, в който бе екзекутиран Ампелио, не може да е случайно съвпадение.
— Лейди Тора — тихият глас на принц Сьорен ме изважда от мислите ми и аз се насилвам да му обърна внимание.
Успял е да намери баланса между това да ме зяпа и същевременно да не ми обръща внимание. В този миг светлите му очи се вторачват в моите, преместват се към отпечатъка, който баща му остави на бузата ми, и се стрелват встрани. Поглежда към императора, чието внимание е прекалено приковано в робинята, сипваща вино, за да забележи каквото и да е друго. Тя е по-млада от мен — може би на четиринайсет. Това кара кожата ми да настръхне, но не е нещо, което вече да не съм виждала и преди.
Въпреки това гласът на принц Сьорен е тих и едва доловим сред музиката и разговорите.
— Относно случилото се…
— Наистина съжалявам, Ваше Височество — прекъсвам го аз. — Трябва да разберете, че бях в шок. Както бяхте достатъчно проницателен да забележите, това беше първият път, в който… — Блокирам. Просто не мога да изрека думите. Изговарянето им на глас ще ги превърне в непоправима истина. — Благодаря ви, че не сте казали на никого.
— Ама, естествено — отвръща той. — Колкото и объркан да бе опитът ми, аз исках единствено да… — Сега е негов ред да замълчи. Той се прокашля. — Исках да успокоя съвестта ти.
— Съвестта ми е спокойна, Ваше Височество — уверявам го аз.
— Сьорен — уточнява той. — Наричай ме Сьорен.
— Сьорен — повтарям аз. Дори когато съм клюкарствала за него с Кресцентия, не мисля че някога съм изричала името му на глас. Той винаги е бил „Принцът“. Изведнъж съм поразена от това колко каловаксийско е неговото име с тези наистина твърди звуци и дългото „ьо“. То звучи като меч, който разрязва въздуха и намира целта си. Много е странна властта, която имената имат над нас. Как може да има такава разлика между Тора и Теодосия, когато аз съм и двете? Как може просто изричането на глас на името Сьорен да го направи толкова по-трудно да бъде поставен в една обща група с императора, тейна и всички останали каловаксийски воини? Как може да направи трудно да не го харесваш?
— Тогава ти трябва да ме наричаш Тора — отвръщам аз, защото това е единственият отговор, който мога да дам дори и ако това име оставя лош вкус в устата ми. Дори и ако истинското ми име стърже с нокти по гърлото ми.
Теодосия. Казвам се Теодосия.
— Тора — повтаря той, снижавайки глас. — Добре ли си? След всичко?
Да, иска ми се да отвърна. Да, напълно съм добре, така че престани да ме гледаш по този начин.
Но в очите му има нещо открито, което не съм виждала никога досега. Нито в него, нито в който и да е друг каловаксиец.
То достига до гърдите ми и измъква истината от там.
— Не — признавам аз. — Не съм. Въобще не съм.
Челото му се сбръчква, но преди да успее да отговори, Блейз отново се появява зад рамото ми и налива кървавочервено вино в бокала ми. Нужна ми е цялата воля, която имам, за да не го погледна.
От другата страна на масата една робиня изпуска таблата и запраща рибни филета и кафяв ориз към каменния под. Всички се обръщат да я погледнат, докато тя се разбързва да почисти. Дори и принцът. Сьорен.
— В полунощ — прошепва Блейз в ухото ми. — Кухненската изба.
Обръщам се, но той вече е изчезнал в тълпата.
Робинята, която изпусна таблата, е хваната от двама стражи и изкарана от залата. В най-добрия случай тя ще бъде бита с камшик заради непохватността си. В най-лошия — убита.
Преди да изчезне, очите й се втренчват в моите през залата и по устните й преминава лека, напрегната усмивка. Тя изобщо не е непохватна. Това е било умишлено разсейване, което сега може да й струва живота. Не мога да си представя как ще се срещна с Блейз тази вечер, но определено трябва да се опитам.
СЪЮЗНИК