Тя се измъква точно толкова тихо, колкото се и бе появила, а аз се навеждам от края на леглото, за да погледна спящия на земята Херон. Подбутвам го съвсем леко, но той се сепва в съня си и тъмните му очи започват да оглеждат помещението, без да виждат нищичко. Поема си дълбоко дъх, ала звучи така, сякаш се дави.
— Херон — промълвявам нежно, въпреки че пръстите му болезнено се впиват в ръката ми. Познавам този тип кошмари и знам как да ги прекъсна. — Аз съм, Тео — уверявам го и слагам ръката си върху неговата. — Ти си добре, всички сме добре.
Той постепенно идва на себе си и каквито и кошмари да се опитваха да го тормозят, бяха прокудени. Малко преди да ме погледне, виждам как страхът в очите му избледнява и погледът му се прояснява.
— Извинете, Ваше Височество — отвръща той и пуска ръцете ми. — За момент… за момент си помислих, че отново съм в мината.
— Не е нужно да ми се извиняваш, Херон, макар че ако накараме Артемизия да ни почака още малко, ще се наложи да отправиш извиненията си към нея — предупреждавам го. — И все още можеш да ме наричаш Тео.
Той се изправя на крака и се привежда, защото беше толкова висок, че имаше опасност да се удари в тавана. Сетне ми подава ръка, за да ми помогне да стана, и аз я хващам не толкова защото се нуждая от помощ, а заради краткия приятелски допир.
— С цялото ми уважение, Ваше Височество, но не мисля, че е редно — отвръща той с уморена усмивка. — Важно е да напомним на Драгонсбейн не просто коя сте, но и каква сте.
Стомахът ми се свива и внезапно ме жегва разкаяние задето сложих приспивателни в чая на Блейз. Защото макар и да звучеше егоистично, не можех да си представя как ще се изправя пред хората от Драгонсбейн без него, особено след всичко, което бях чула досега. Опитах се да прикрия страха си.
Срещаме Артемизия на палубата. От там трябва да се прехвърлим на много по-голям кораб с пърпорещи на вятъра черни платна. Стотици лица ни наблюдават в очакване от палубата и от многото прозорчета отстрани.
— Така ли не можа да направиш нещо с косата си? — заяде се Арт.
— Какво по-точно? За всеобща изненада, Сьорен не превозва продукти за коса на борда — отвръщам й по същия начин.
Тя извърта очи.
— Тогава поне махай и се усмихвай. Хората ще разказват на внуците си за този ден и за първия път, в който са видели кралица Теодосия.
Това са изненадващо оптимистични мисли от страна на Артемизия, но си позволявам да им повярвам. Щеше да има бъдещи поколения. Щяхме да оцелеем. Трябваше да оцелеем. Ала веднага щом си помислих това, ме осеня тъжна мисъл.
— Искам веднага да видя майката и брата на Елпис, за да им предам съболезнованията си — казвам на Артемизия.
Тя извръща поглед, но Херон се намесва:
— Ако нямате нищо против, бих искал да се присъединя — добавя тихо той и сега осъзнавам, че сигурно и той се чувства толкова виновен, колкото и аз. От него се очакваше да отведе Елпис от тейна, след като е приключила с отровата.
Артемизия се прокашля.
— Тя загина като герой. Някой ден ще пеем песни за нея — добавя той.
— Беше на тринайсет — отвръщам. — Твърде млада, за да бъде герой. Трябваше да я оставя да се порадва на детството си още мъничко.
— Но тя никога не е била дете — възразява Арт, с пламък в очите, докато наблюдава как от големия кораб спускат въжена стълба. — Детството й бе отнето от тях, не го забравяй. Те са врагът. Ти й даде шанс да бъде нещо повече от жертва и тя го прие радушно. Това беше нейната съдба и да я принизявате отново към една обикновена потърпевша е незаслужено. Ще се погрижа да се срещнете със семейството й, но държа да им кажете именно това. Не вие убихте Елпис, а императорът.
С Херон сме прекалено втрещени, за да отвърнем. Това е по-мило, отколкото бях очаквала от Артемизия, и макар и да не потушаваше напълно чувството ми за вина, поне мъничко го смекчи.
— Хайде — подканва Арт, щом стълбата стига до нас. — Аз ще се кача първа, след мен е Тео. Херон, ти ще бъдеш последен, за да помогнеш в случай, че Тео падне.
— Няма да падна — нацупих се, макар че внезапно ми хрумва, че е напълно възможно. След цялото плуване и изкачване вчера, чувствах ръцете си омекнали и безсилни. Но пък поне тази стълба беше късичка.
— Ще има тълпа — продължава да говори Артемизия, сякаш изобщо не съм се обаждала. — Аз ще направя път през нея, така че стойте близо до мен. Майка ми ще ни очаква в покоите си, далеч от безумната тълпа.
Тя хваща въжената стълба и започва да се изкачва. Реших да почакам малко, преди да я последвам. Болката в ръцете ми е добър начин да разсея притеснението, което ме мъчи. Вече започвам да усещам хилядите погледи, които се впиват в мен така, сякаш съм някой, който си струва да бъде гледан и слушан — а аз още не знам дали съм способна да бъда такъв човек.