Преди обсадата Блейз беше твърдо решен да проучи всички тайни проходи на територията на замъка и начерта десетки карти, които само той можеше да си разчете. И тъй като той често бе принуден да ме мъкне със себе си, аз също бях ги откривала с него. Едва ли сме намерили всички, но през онази година и нещо, която прекарахме в изследване на замъка, бяхме открили десетки. Включително един, който води от източното крило на двореца до кухненската изба.
Само че след толкова много години би било прекалено лесно да пропусна точното място. Тъмнината не ми помага, а аз така и не се осмелих да взема свещ. Когато достигам до коридора, за който съм почти сигурна, че е правилният, аз протягам ръка и опипвам камъните. Преди камъкът беше на нивото на очите ми, но сега най-вероятно трябва да е някъде на височината на талията ми. Как е възможно да съм пораснала толкова много, имам чувството, че едва вчера гледах как майка ми умира?
Но пък всичко това беше в един друг живот.
Почти съм на път да се откажа да го търся, когато пръстите ми напипват камък, който леко е издаден напред.
— Като носа на пазителя Алексис — беше отбелязал Блейз през смях, когато го намерихме за първи път. Пазителят Алексис имаше нос, който се извиваше като лък, готов за стрелба, и обичаше да разказва шеги, които аз не разбирах. Вероятно вече е мъртъв.
Завъртам камъка веднъж по посока на часовниковата стрелка и два пъти по посока, обратна на часовниковата стрелка, преди да го подпра с рамо. Налага се да повторя завъртането още няколко пъти, преди проходът да се отвори, но това е хубаво. Означава, че никой не е използвал този тунел от доста дълго време. Хвърлям един последен поглед назад, за да съм сигурна, че не ме следят, влизам вътре и го затварям зад мен.
Тунелът е тесен и тъмен. Налага ми се да опипвам обвитите в прах стени, за да намеря пътя си. Трябваше да донеса свещ. И обувки. Никой не е бил в този тунел поне от десетилетие и камъните, които образуват стените и пода, са покрити с мръсотия и прах, които полепват по босите ми крака и длани.
Пътят криволичи доста по-дълго, отколкото си спомням, завивайки по начин, който ме кара да мисля, че се въртя в кръг. Доста често през камъните се дочуват приглушени гласове и макар да знам, че те няма как да знаят, че съм тук, аз все пак задържам дъх, докато преминавам покрай тях. Така или иначе, убедена съм, че всичко ще завърши с моята смърт, но това няма никакво значение. Дори този опит да е напразен и да ме убият, дори да е капан, единственото нещо, което мога да сторя, е това.
След известно време, което ми се струва като цяла вечност, камъните под пръстите ми преминават в дърво и аз клякам, за да разчистя с ръцете си праха и мръсотията възможно най-добре. Студената метална дръжка е залостена и ръждясала. Налага се да използвам цялото си телесно тегло, за да я накарам да се завърти на една четвърт. После го правя отново и отново, докато ръцете ми не започват да горят, но в крайна сметка вратата най-сетне се открехва достатъчно широко, за да се промъкна през нея.
— Ехо? — прошепвам аз в мрака.
Ако си спомням правилно, има триметрово разстояние до каменния под на избата, а с моите боси крака няма да мога да направя скока без помощ.
Звук от тътрещи се, приближаващи стъпки.
— Сама ли си? — пита той на астрейски. Отнема ми няколко секунди, за да успея да регистрирам думите.
Налага ми се да си преведа отговора в главата, преди да го изрека, мразейки се, докато го правя. Дори и мислите ми вече са на каловаксийски.
— А ти? — питам аз.
— Не, реших да доведа и няколко стражи, че и императора.
Аз замръзвам, макар да съм почти сигурна, че той се шегува. А той най-вероятно е доловил колебанието ми, защото въздъхва нетърпеливо.
— Сам съм! Скачай, ще те хвана.
— Само дето вече не съм на шест години, Блейз. И съм доста по-тежка — предупреждавам го аз.
— А пък аз съм доста по-силен. Такъв е резултатът от пет години труд в Земната мина.
Аз не успявам да измисля отговор на това. Едно време външните мини са били най-чистите места в страната, благословени от самите богове, но сега те са изградени от кошмари. След като каловаксийците нахлуха, те изпратиха десетки хиляди астрейци да вадят божествени камъни в мините, които да продават из цял свят на хора без подходящото обучение, неспособни да ги владеят. Резултатите от това са слаби изблици на магия, които бързо изтощават камъните и оставят хората в отчаяна нужда за още, още и още, а каловаксийците — твърде щастливи, че могат да им ги набавят — на правилната цена.