През тънката, разкъсана риза, която той носи — по-скоро червена, отколкото бяла, — аз усещам прешлените на гръбначния му стълб. Острието се насочва под раменете му, между две изпъкнали ребра. Това ще е като да нарежеш пържола на вечеря, казвам си аз, но вече много добре знам, че въобще няма да е така. Само че ако се поколебая, или започна да се двоумя, всичко това ще стане още по-болезнено за него. Виждала съм достатъчно екзекуции, за да знам, че с бързия и уверен удар се слага край на всичко. Това ми се струва най-малкото, което мога да му дам сега.
Ампелио обръща глава, така че очите му да срещнат моите. В погледа му има нещо толкова познато, че то кара сърцето ми да се свие в гърдите и прави дишането ми невъзможно. В мен вече няма останала и капка съмнение. Този мъж е мой баща.
— Ти си дете на майка си — прошепва ми той.
Аз откъсвам очи от него и се съсредоточавам върху императора, за да издържа погледа му.
— Не се огъвай, не се пречупвай! — изричам ясно, цитирайки каловаксийското мото, преди да промуша гърба на Ампелио със сабята, прорязвайки кожа, мускули и кости, уцелвайки го право в сърцето. Тялото му е толкова слабо, толкова обезобразено вече, че това е почти лесно.
Ампелио потръпва и извиква глухо, преди тялото му да се отпусне. Ръката му пуска глезена ми, въпреки че усещам кървавия отпечатък, оставен от нея. Издърпвам сабята и я връщам обратно на стража. Вцепенена. Двама други стражи пристъпват напред, за да изтеглят тялото, оставяйки след него хлъзгаща се пътечка в червено.
— Оставете тялото на площада, така че всички да могат да го видят. Всеки, който се опита да го премести, ще се присъедини към него — заповядва императорът, преди да се обърне отново към мен. Усмивката му се излива като олио в стомашната ми кухина. — Добро момиче!
Кръв попива в подгъва на роклята ми, оцветява кожата ми. Кръвта на Ампелио. Кръвта на баща ми. Аз правя реверанс пред него, а след това тялото ми се раздвижва без съгласието на ума ми.
— Почистете се, лейди Тора. Тази вечер ще има пиршество, за да отпразнуваме падането на най-големия бунтовник на Астрея, и вие, скъпа моя, ще бъдете наш почетен гост.
Прикляквам в още един лек реверанс и скланям глава.
— Разбира се, Ваше Височество. Очаквам го с нетърпение.
Не усещам тези думи като мои. Умът ми е разтърсен така дълбоко, че съм изненадана как въобще успявам да намеря думи. Иска ми се да крещя. Иска ми се да плача. Искам да взема този кървав меч и да го забия в гърдите на Корбинян дори и аз да умра.
— Още не е дошло твоето време — прошепва гласът на Ампелио в ума ми. — Ти ще живееш. Ти ще се бориш.
Думите не ми носят никаква утеха. Ампелио е мъртъв, при това убит от собствената ми ръка. А с него умря и последната ми надежда да бъда спасена.
ТЕОДОСИЯ
НЕ СЪМ ИЗМИНАЛА И ДЕСЕТ стъпки надолу по коридора, когато една ръка се стоварва върху рамото ми и ме задържа. Идва ми да се бия, да бягам, бягам, бягам, докато не остана сама, за да мога да си позволя да крещя и да плача. Докато в мен отново не остане нищо друго освен празнотата. Ти ще живееш. Ще се бориш. Думите на Ампелио минават като шепот през ума ми. Но аз не съм боец Аз съм изплашената сянка на едно момиче. Аз съм един пречупен ум, прикрепен към треперещо тяло. Аз съм затворник.
Обръщам се, за да видя принц Сьорен, който е свел поглед към мен, а в обичайното му стоическо изражение сякаш има пукнатина, в която може да се долови загриженост. Ръката му е положена леко на рамото ми. Дланта и върховете на пръстите му са изненадващо груби.
— Ваше Височество! — Внимавам да запазя тона на гласа си равен, да скрия бурята, която ме разкъсва отвътре. — Да не би императорът да желае нещо друго от мен?
Мисълта за това би трябвало да ме ужасява, но вместо това аз не усещам нищо. Предполагам, че вече нямам нищо, което да мога да му дам.
Принц Сьорен поклаща глава. Той оставя ръката си да падне от рамото ми и се прокашля.
— Ти… Добре ли си? — пита той. Гласът му притежава онази далечна студенина, както винаги, но сега изглежда някак напрегнат.
— Разбира се — отговарям, макар да не мога да усетя тези думи като мои. Защото не съм добре. Аз съм ураган, едва удържан в кожата ми.
Ръцете ми се разтреперват и ги крия в гънките на полата си, така че принцът да не ги забележи.
— За първи път ли убиваш? — пита ме той. Най-вероятно е забелязал как паниката припламва в очите ми, защото бърза да добави. — Добре се справи. Това беше чиста смърт.
Как е възможно да е била чиста, когато имаше толкова, толкова много кръв? И хиляда вани да си взема, пак ще я усещам по себе си.