Този край, естествено, го няма в книгата на Кресцентия, но така или иначе, аз съм чувала тези слухове.
След като почете известно време, Кресцентия оставя книгата настрани и ме хваща за ръката.
— Разбирам те — изрича тя. Това са само две думи, но те карат стомаха ми да се свие. Защото тя не ме разбира, колкото и да ми се иска да можеше. Тя смята, че е наясно защо съм постъпила така — заради наказанието, заради скорошното напомняне за ужасните условия, в които живея. Тя си мисли, че аз затова съм се държала така. Тя разбира болката ми, защото ме обича, но нейното състрадание свършва дотук.
Кресцентия неуверено си поема въздух.
— Бях ти казала, че не си спомням майка си, но това не е вярно. Спомням си някои неща, макар да ми се иска да не си ги спомням.
Изправям се, а от движението раните ми крещят. През всичките десет години, през които я познавам, Крес е споменала майка си точно веднъж, когато ми разказа, че я е изоставила, когато е била бебе. Аз дори не знам името й.
— Преди да дойдем тук, живеехме в Гораки. Това е малка страна на изток оттук.
Откъде най-вероятно идва и Хоа, осъзнавам аз.
— Аз съм родена там. Както и Сьорен — тя продължава, а в гласа й се прокрадва горчивина. — За майка ми се говореше, че е една от най-красивите жени в света. Всички били влюбени в нея. Тя можела да се ожени за херцог или за граф, стига да го е пожелаела, но поради някаква причина, тя избрала баща ми — по онова време арогантен и внезапно забогатял воин, син на корабостроител. Предполагам, че най-вероятно го е обичала. Някога.
Усмивката й е крехка, пречупена — толкова различна от онази, с която съм свикнала да я виждам. Онази може да облее стаята в светлина и да предизвика усмивка от мен дори когато съм в най-лошо настроение.
— Сигурна съм, че можеш да предположиш, че той започна изкачването си оттам и накрая се превърна в тейна. Сигурна съм, че можеш да предположиш какво означава да се изкачиш до този ранг. Майка ми го ненавиждаше. Чувала съм я как крещи, че не иска да я докосва — не и с толкова много кръв по ръцете. Тя не осъзнаваше, а може би не я интересуваше, че той го правеше за нея — за да й осигури живота, който тя заслужаваше.
Крес прави пауза и преглъща. В очите й няма сълзи, но тя изглежда така, сякаш физически я боли. Осъзнавам, че досега тя никога не е споделяла това с никого, с ни един от другите й приятели, нито пък с баща си. Това вероятно е стояло помежду им — тежко и неизказано — през по-голямата част от живота им.
— Тя не си е тръгнала, когато съм била бебе. Лъжех за това, защото е доста по-лесно да се преструваш. Тя си тръгна, преди да дойдем тук. Каза, че вече не може да издържа. Искаше да ме вземе със себе си, но баща ми не й го разреши, така че тя тръгна без мен.
Гласът й секва и тя набързо изтрива сълзите, които тъкмо са започнали да се оформят в ъглите на очите й. Обикновено сълзите на Крес са оръжия, използвани или срещу баща й, или срещу придворен, който не иска да ме покани на свое парти, или срещу шивачка, която твърди, че няма време да й ушие нещо за седмица. Тези сълзи обаче не са оръжие. Те са слабост и поради това тя не може да ги покаже. В края на краищата тя е дъщерята на тейна.
— Ти искаше ли да отидеш с нея?
Тя свива рамене.
— Бях дете. Баща ми отсъстваше през повечето време и той малко ме плашеше. Майка ми беше тази, която обичах повече, но просто нямах избор. Не ме разбирай погрешно, Тора — продължава тя и клати глава. — Радвам се, че баща ми ме задържа при себе си. Знам, че ти го мислиш за ужасен човек и не мога да те виня за това, но той все пак ми е баща. И въпреки това, тя понякога ми липсва.
Гласът й отново се пречупва и аз се протягам, за да хвана ръката й.
— Ти си добра приятелка, Крес — признавам й аз, защото това е нещото, което тя има нужда да чуе, и ако се налага аз да я убия, поне бих искала тя да умре щастлива. Искам тя да умре обичана.
И независимо от всичко, аз действително вярвам, че в един по-простичък свят нейното приятелство щеше да ми е достатъчно. Но в този не е.
Тя се усмихва и стиска ръката ми, преди да я пусне.
— Трябва да си починеш. Тази вечер се налага да вечерям с баща си и ще закъснея — уведомява ме тя, докато се изправя. — Ще дойда да те видя утре и ще ти донеса друга книга.
— Крес? — извиквам аз, когато тя стига до вратата.
Тя се обръща към мен. Бледите й вежди се повдигат, а усмивката й е колеблива. От устните ми ще се отрони поредното признание, но не бива отново да направя същата грешка. А и не мога и да я оставя да тръгне към смъртта си.
В ума си виждам везна. От едната страна е Крес, а от другата все още живите двадесет хиляди мои хора. Решението не би следвало да е трудно за взимане. Даже би трябвало да е лесно. Не би трябвало да се чувствам така, сякаш сърцето ми се разкъсва.