Гневна съм.
Гладна съм.
Обещавам си, че някой ден ще ги гледам как горят.
Докато пристигнем на пиршеството, то вече е започнало и по дългите маси се тълпят десетки гости в разкошни копринени и велурени платове. Много от тях са окичени с божествени камъни във всякакви форми, размери и видове, които блещукат на светлината на полилея. Изпълват ме с отвращение. Колко от хората ми се бяха отказали от живота и разума си, за да могат тези тук да получат повече красота и сила?
Кресцентия я няма, осъзнавам, докато оглеждам стаята, което означава, че номерът на Елпис със семената е проработил. Поне нещо бе провървяло добре и сега ще се тревожа за един проблем по-малко. Ала това облекчение не трая дълго, защото щом веднъж очите ми се спират върху очите на Сьорен, всичко в мен се стяга и едва успявам да си поема дъх.
Не прилича на момчето отпреди три седмици. Сега е изпит, с тъмни кръгове под очите. Няма я вече русата му коса — така неравно остригана, че се чудя дали не е негово собствено дело. Това бе традиционна каловаксийска традиция на скърбящите и въпреки всичко ме жегва жалост. Побързах да я удавя в омраза. Макар и да скърби за майка си, пак си беше убиец. Колко от моите хора бе погубил? Съмнявам се, че би могъл да ми отговори, камо ли да назове имената им.
Горя в ярост, омраза и тъга, но бързо ги затулям, за да му подаря мъничка, многозначителна усмивка, сякаш се радвам да го видя, преди да отместя поглед от него, в случай, че някой ме наблюдава.
— Принцесо на пепелта — ревва императорът от мястото си начело на масата и ме поглъща с поглед, изпивайки всеки сантиметър плът, непокрит от разкошната алена рокля.
Целта му е да ме унижи, да ме представи като откраднато бижу, ала за пръв път това не ми пречи. Виждам яростта, опънала лицето на Сьорен, когато ме оглежда. Без да подозира, императорът вършеше всичко вместо мен — и довечера нямаше да е трудно да повлияя на Сьорен. Трудно беше само да сдържам гнева си и към двама им.
— Ваше Величество — отвръщам и се приближавам до императора с реверанс. Лицето му червенее в опиянение. Както винаги, повдига брадичката ми нагоре и лепва длан на бузата ми, за да остави отпечатъка си върху пепелта, която бе посипала лицето ми. Продължавам да гледам надолу, ала с крайчеца на окото си наблюдавам неспокойствието на Сьорен, който гледа баща си с леден гняв.
— Тази вечер ще седнеш до мен — обявява императорът, докато се изправям, и посочи стола от лявата си страна. Онзи, който едно време бе заемала императрицата. Отпива щедра глътка от обсипания си с божествени камъни бокал и го оставя обратно на масата. По брадата му потрепват капчици червено вино, които приличат на кървави пръски.
— За мен е чест, Ваше Величество — отвръщам.
Въпреки че не беше нещо неочаквано, усещам как стомахът ми се свива, докато сядам на сантиметри от императора и точно срещу Сьорен. Макар и да разбирам, че планът работи, щом и двамата ме гледат, все още ми коства безброй усилия да не се възпротивя.
— Тази вечер сте доста красива, Принцесо на пепелта — казва императорът с похотлива усмивка, преди да се обърне ухилено към сина си. — Не е ли красива, Сьорен?
Дразни го, осъзнавам. Значи все пак вниманието, което Сьорен ми бе отдавал, не бе останало незабелязано от императора, ала вместо да го ядосва, това само го радваше повече.
Сьорен само свива рамене, сякаш не го интересува, макар че старателно избягва да ме погледне. Сетне промърморва нещо, забил поглед в чинията пред себе си.
Императорът вдига бокала за поредната глътка, и го оставя с трясък на масата, което кара и двама ни със Сьорен да подскочим, а останалите гости на масата да замлъкнат. Те се правят, че не се интересуват от разговорите тук, но, естествено, че слухтят.
— Не те чух, Сьорен — казва императорът. — Попитах те нещо и очаквам да ми отговориш.
Сьорен трепва от гласа на императора, но най-после вдига поглед към мен, извинителен и изпълнен с болка.
— Казах, че е красива, татко — отвръща той, ала всяка дума е остра като нож.
Императорът се смръщва от тона на сина си така, сякаш му бяха задали загадка, чийто отговор не може да отгатне. Устата му се изкривява и той отпива още една глътка от бокала си. Щом се обръща към мен, погледът му е премрежен.
— Май не ми благодарихте, Принцесо на пепелта — изрича той. — Нима не харесвате роклята, която ви изпратих?