— Ще се видим след по-малко от час — отвръщам усмихнато. — Но да, с удоволствие.
Той също се усмихва и се приближава, обвивайки ръцете си около мен. Беше хубава прегръдка — от онези, които те карат да се чувстваш защитена и обичана, и у дома. Отпускам се и се оставям на момента, преди да отстъпя.
— До скоро — подчертавам отново.
— До скоро — повтаря той и ме гушва отново, но този път за кратко. А после, тих и лек като вятъра, се измъква през вратата, оставяйки ни насаме с Блейз.
— Идеята да говориш насаме с принца хич не ми допада — подема тихо той.
— Знам — отвръщам. — Но не можеш да ни преследваш из тунелите, без да те забележат. Мога да се справя. А и ти сам го каза: Сьорен не би ме наранил.
— Но ще те нарани, ако реши, че се опитваш да го убиеш.
— Няма — отвръщам убедено.
Блейз замълчава.
— Мисля, че си способна да го убиеш, но не е нужно ти да си тази, която ще го направи.
— Това е война — напомням му. — Няма да ми бъде гузно.
Блейз поклаща глава с уморен поглед.
— Ще ти бъде.
В гърлото ми засяда буца, която преглъщам.
— Наистина е време да вървиш, Блейз — промълвявам. — Сьорен ще дойде скоро, а трябва да се преоблека.
Той кимва, ала дори не помръдва от мястото си.
— Блейз…
— Тръгвам, не се тревожи — отвръща той, а ръцете му шават неспокойно. — Просто… може би никога няма да се върнем тук, Тео. А това е нашият дом.
Думите му се забиват в гръдта ми, но поклащам глава.
— Това е клетка, пропита с кръвта на твърде много скъпи за нас хора. Отдавна вече не е никакъв дом.
— И все пак — подема той с пресипнал глас и пристъпва към мен. — Тук направихме първите си стъпки. Тук изрекохме първите си думи. И това е последното място, на което сме се чувствали истински щастливи.
Сдържам сълзите, които заплашват да покапят.
— Това са само стени, Блейз, и покриви, и подове. Да, пълни са със спомени, но без тях не са нищо повече.
Той утихва за момент, а сетне отпуска длани върху раменете ми. Привежда се и ме целува по челото.
— Пази се. И не прави нищо глупаво. Ще се видим скоро, Ваше Височество.
Чак след като си тръгна, осъзнавам, че никога не беше ме наричал така досега. За него винаги съм била просто Тео, но може би Тео — като Тора, няма да съществува още дълго. Скоро единственото, което ще остане, ще бъде кралица Теодосия и колкото и да ми се искаше това да се случи, не можех да не тъгувам за онази част от мен, която щеше да си отиде.
KAMA
HE МОГА ДА СЕДЯ НЕПОДВИЖНО, докато чакам Сьорен, който би трябвало да се появи около полунощ, както направи последния път. Крес и баща й вечерят късно — обикновено чак след десет, а аз инструктирах Елпис да отрови тяхното десертно вино. Планът е доста труден, но ако нещо не се обърка, няма причина да не съм на кораба, когато стражите на императора дойдат да ме търсят.
По това време и Сьорен, и Крес ще са мъртви. Аз продължавам да се надявам, че тази мисъл ще спре да ме стряска, но сега от нея все още ми се гади, дори когато си спомням за Сьорен и берсеркерите, дори когато отново виждам погледа на Крес, когато ме заплаши.
Всяка частичка от мен жужи, сякаш съм покрита от глава до пети с божествени камъни. Опитвам се да се успокоя, но не мога да се спра и продължавам мислено да преглеждам плана за пропуски, следейки и за най-малкото нещо, което би могло да се обърка и всичко около мен да рухне. Но засега изглежда солидно. Единствената променлива величина всъщност съм аз.
Лесно е да се съсредоточиш върху обрисувания по-рано от Ерик Сьорен — принц, който толкова държи да спечели уважението на баща си, че не се е посвенил да използва моите хора като оръжие. Само че също така си спомням и момчето на платноходката, което ненавижда двора. Момчето, което отчаяно иска да обърне гръб на този двор. Момчето, което се нуждаеше да го уверя, че той не е подобие на баща си. Как е възможно и двамата да съществуват в един и същи човек?
Но онова, което най-много ме тормози, е колко много ми се искаше да вярвам в него — толкова много, че бях изкушена за миг, докато бяхме на лодката, да обърна гръб на собствените си хора. Също така се плаша, че голяма част от мен все още го обича, дори докато го мрази. Само Тора го обича, убеждавам сама себе си аз, но не мисля, че това е вярно. Тора, Тео и Теодосия са толкова безнадеждно оплетени вътре в мен, че не знам къде свършва едната и къде започва другата.
Почукването по гардероба идва точно след полунощ, секунда преди Сьорен да изникне, препъвайки се. Осветен единствено от лунната светлина, първоначално той ми изглежда като онзи Сьорен, когото познавам, но когато се вглеждам по-внимателно, усещам, че той би могъл да ми бъде непознат. Дългата му руса коса е подстригана късо до скалпа и кара лицето му да изглежда остро, изпито и ъгловато. Блестящите му очи са по-тъмни, отколкото си ги спомням, и са потънали надълбоко в черепа му. Когато ме поглежда, имам усещането, че въобще не ме вижда.